Take Me To Church КФФ2017

13

03. 20. 1446г.

Това беше историята ни. Може би, не е разказана особено ясно, затова ше попълня липсващите елементи.

Никой не пита, искаш ли да се родиш крал. Никой не пита, искаш ли да ти бъдат стоварени всички очаквания и отговорности. То просто ти се случва.

Така казва Джимин.

Мен от друга страна, не ме попитаха, искам ли да се влюбя в мъж. Когато се случи обаче, побързаха да ме нарекът изрод. Нарушавали сме божи закони с връзката си. Били сме гнусни.

Хора, които убиват. Хора,които лъжат и вземат пари от бедни жени. Те ни нарекоха грешници и ни отсъдиха смърт.

Забавно е, как нещо чисто, като любовта ,може да бъде представено по такъв начин...

Не съм ядосан, не съм и огорчен. Защото знам, че аз не съм направил нищо лошо, просто обичах и продължавам да обичам.

Избирам смъртта доброволно. Свален от кладата, заедно с любимия, аз искам да горя. В свят, като този-мръсен, пълен с лъжци, маниполатори и двуличници, няма място за любов като нашата. Тя е чиста и истинска.

Разказваме историята си, защото в нас все още има надежда. Тази надежда са хората, като Хосок, Техьонг, Диана и Джонгкук.

Обрекоха се на смърт, отказаха се от всичко, в името на нас, в името на приятелството ни.

Видях как прерязват гърлото на най-лъчезарния и слънчев човек, който някога съм познавал, човека, пренасял всичките бележки мажду мен и Джимин.

Наблюдавах и риданията на Джонгкук след това. Джонгкук, онова петнадесетгодишно, очарователно дете, способно да разведри обстановката дори в най-тежките моменти. Сигурно и той е мъртав вече.

Хосок, най-истинският човек, който съм срещал през живота си. Няма насилени усмивки, няма лъжи, няма лицемерие. Директност е думата, която го описва най-добре. Дали и той е мъртъв вече?

Ами Диана? Толкова обичаната от нас Диана...

Макар и крехка, днес я видях да държи меч. Видах начинът, по който гледаше Хосок. В очите й имаше единствено преданост и любов. Обрече се на смърт, в името на принципите си.

Проклинам хората. Проклинам църквата, но не мразя господ, той не е виновен, за начина по който хората се правят на него.

Има ли го или не, не мога да знам. Ада или Рая ме чака, също не знам. Но където и да съм, докато държа ръката на любимия, знам, че всичко ше е наред.

Отказах се от този свят. Отказах се от идеята да бягам и да се крия цял живот. Защо да не мога да хвана ръката му навън?  Да го целуна пред хора, или да му кажа "обичам те"?

Да, мъже сме. Да, различно е. Нека тогава умрем с достойнство. Заедно. Обичайки се.

Вярвам в новото време, в това което идва. Единственото, за което се моля е, когато бъде открит този дневник, това време да е дошло.

М. Ю