Не бе минало много време и се беше случило така, че бях започнала да губя съзнание по най- малко веднъж на седмица. Приеха ме в болница. "Всичко е наред, добре си". "Знам" отвръщах на Ана, но вътрешно бях уплашена и знаех, че не е така. Докторът постави нова диагноза до тази, която вече имах. Булимия. Бях започнала да имам проблеми с опорно двигателната система, имах остеопороза. Бяха ме изписали и бях на лекарства, но по- късно започнах да получавам епилептични припадъци. Никога не бях сама, което най- много от всичко дразнеше Ана. Казваше "така нямам време да си говоря с теб" и бе права.
Отново ме приеха в болница. Този път бях на системи. Лекуващият ме лекар ми съобщи, че сърцето ми бие едва с 40 удара в минута. Стоях там и ме караха да се храня, като не ми позволяваха дори да се разхождам. Когато исках да отида някъде, когато нашите бяха при мен, трябваше да съм в инвалидна количка. Казваха ми, че малкото останала енергия в тялото ми е важна. Сърцето ми можеше да спре да бие всеки момент. Тогава наистина усетих истински страх. За близките ми. Замислих се как ще се чувстват, ако ми се случи нещо. Аз ги обичах. Щях да се оправя, заради тях.
ВЫ ЧИТАЕТЕ
Изгубена в себе си: Анна
Короткий рассказ(ЗАВЪРШЕНА) История, която доказва, че думите раняват и водят до необратими последици.
