Когато минаха още няколко години, аз отказах да се боря. Сърцето ми бе спряло. Сега бях мъртва и съжалявах, че съм избрала този начин. Гласът в главата ми, наречен Ана завладя живота ми, защото аз ѝ позволих. Можеше да има изход от цялата ситуация, който да не завършваше така. Можеше да се оправя и сега вместо безжизненото ми тяло да лежи в ковчега под земята, щях да бъда със семейството си, щастлива. Истински щастлива. Можех да завърша и да осъществя мечтите си. Предпочетох да предам тялото си, да оставя здравето си настрана, само защото исках да бъда слаба. Защото се вслушах в думи, в които не трябваше. Аз избрах да се откажа, защото нямах сили да се боря. Епилепсията ми не се оправяше. Анорексията се влошаваше. Изгубих надежда за живота си.
Съжалявам, мамо. Съжалявам, че трябва да плачеш над гроба на детето си, а не да се радваш, че то е пораснало и е устроило света си.
Съжалявам, татко, че прекрасната ти дъщеря няма да вече да е до теб и няма да я наричаш "моето малко момиченце".
Знам, че няма да изгубя надежда в едно и то е, че не винаги ще съм сама тук. Аз ви чакам, с отворени обятия, отново да се съберем.
Обичам ви!
YOU ARE READING
Изгубена в себе си: Анна
Short Story(ЗАВЪРШЕНА) История, която доказва, че думите раняват и водят до необратими последици.
