Бяха се минали около две години. Имах моменти, в които качвах няколко килограма, за които често ме хващаше яд и след това или тренирах или повръщах.
Булимията доведе до падането на някои от зъбите ми, а анорексията до това, почти да остана без коса. Лицето ми бе впито, останало без никакъв живот. Кожата ми бе суха и сива- почти бяла. Стараех се да държа килограмите си около 34, но когато ми се стореха много ги намалявах на 30. Както и обратното. Ако имах момент, в който се чувствам твърде слаба, аз качвах два или три килограма, но не се задържаха дълго.
Стоях затворена в стаята си, по болници, не исках никого. Бях стигнала до предпоследен стадий на анорексия. А знаех, че я последния всичко, което сложа в стомаха си ще бъде автоматично изкарано от там. В главата ми постоянно нахлуваха мисли как искам животът ми да свърши. И от друга страна как не исках родителите ми след това цял живот да чувстват вина и да тъжат за мен. Освен Ана, най- добър приятел ми бе станала и системата на ръката ми, понеже бях почти постоянно вързана за нея. В болницата се бях запознала с момичета на моята възраст, също болни от анорексия, булимия или орторексия. Те бяха моята компания и развлечение. Единствената глезотия, която можех да си позволя в това състояние.
CZYTASZ
Изгубена в себе си: Анна
Krótkie Opowiadania(ЗАВЪРШЕНА) История, която доказва, че думите раняват и водят до необратими последици.
