Буря. Гора. Мъжът, хванал ме за ръка. Къде ме води? Виждам само сини очи. И изведнъж той ме пуска. Не! Къде изчезна? Защо го няма? Къде е?
-Тереза!
Събуждам се. Пак този кошмар. Този път намирам борови иглички в леглото си. Изтупвам го и започвам да се обличам.
От месеци сънувам този кошмар. Всяка вечер. Всеки ден. Кой е този мъж? Защо щом ме пусне усещам, че част от мен си отива? Защо толкова ми липсва?
Вземам раницата си и излизам. Тръгвам към гимназия 'Грей'. В двора сядам под едно дърво и отварям скицника си. Започвам да рисувам. Тези очи. Само тях рисувам от месец. И тогава го виждам. Новият ни учител по литература. Висок, с черна коса, облечен в черна риза и черен панталон. Придвижвайки се в сенките. И тогава той ме поглежда. От далеч виждам ясните му сини очи. Защо тези очи са ми толкова познати? Бавно отмествам поглед към скицника си. Продължавам да рисувам. Изведнъж чувам плътен мъжки глас:
-Защо дама като вас стои сама тук?
Поглеждам нагоре и го виждам. Как така стигна толкова бързо до мен?
-Харесва ми да съм сама.
-Ще преча ли ако седна до вас?
-Не, разбира се. Седнете.
Мъбът сяда до мен и се обляга на дървото.
-Вие сигурно сте новият ни учител по литература.
-Да, така е. Казвам се Доминик Блек.
-Аз съм Тереза Джонсън.
-Приятно ми е, госпожице Джонсън.
-И на мен, господин Блек.
Двамата се усмихваме.
-Надявам се всички от класа ми да са толкова възпитани.
-Съжалявам, но не е така. Сам ще видите.
Блек се засмива. От къде познавам този смях? Чувала съм го някъде. Но къде?
-Жалко тогава. Бихте ли ме развели из училището, госпожице Джонсън?
-Разбира се. Елате.
Двамата ставаме, аз прибирам скицника и двамата тръгваме из училището. След половин час влизаме в стая 212. Аз сядам на мястото си. Всички глесат господин Блек като гръмнати. За малко да се засмея. Часът минава добре. Господинът дори не е изнервен както всички останали нови учители. На обяд аз сядам на една свободна маса. Блек се доближава.
-Може ли да седна, госпожице Джонсън?
-Разбира се.
Той сяда срещу мен.
-Според вас как се справих с първия си час?
-Отлично. Другите учители биха се притеснили.
-Но защо учениците ме гледаха по този начин?
-Защото сте нов учител. И сте млад. Не сме имали толкова млад учител от години.
-Ще приема това за комплимент.
-Така е.
Двамата се засмиваме.
-Господине, елате на нашата маса.
О, не! Пак ли Кайла!
-Не, благодаря, госпожице Торн. Добре съм си така.
Тя се намръщва и си тръгва.
-Нали знаете, че току що отказахте да седнете на масата на най-популярните?
-Аз не искам да съм популярен, госпожице Джонсън. Никога не съм искал.
-Хм...прав сте. За какво е цялата популярност щом не можеш да си себе си?
-Съгласен съм. Бих предпочел да ме мразят такъв, какъвто съм от колкото да ме обичат за това, което не съм.
Заглеждам се в сините му очи. Крие нещо. Погледите ни се засичат и господин Блек ми се усмихва. И в този момент чувам звънецът. Мамка му!
-Ще се видим после, господине.
-До после, госпожице Джонсън.
Следващ час-физическо. Отивам в съблекалнята и облипам тениска и къси панталони. Днес ще игрсем волейбол. Кайла се доближава.
-Флиртуваш с учители, а?
-Не знам за какво говориш, Кайла.
-Знаеш, разбира се. Видях те как гледаше господин Блек.
-Повтарям:Не знам за какво говориш! Сега се махни от пътя ми!
Избутвам Кайла и влизам в салона. Там вече е половината клас. Сядам на пейката и зачаквам господина. Той идва след 5 минути.
-Всички ли са тук? Добре. Да започваме!
В края на часа нашия отбор победи.
Денят минава нормално. Прибирам се и си лягам. И пак се започва...
