Събуждам се. Ставам от леглото. Не, не е било сън. Наистина съм в къщата на Доминик Блек. Излизам от спалнята и тръгвам към...май към кухнята. Да! Намерих кухнята! Засмивам се.
-Защо се смееш?
-Защото улучих кухнята.
Двамата се засмиваме. Закусваме.
-Какво ми стана снощи, господине?
-Ти се пробуди. Силите ти пробиха път навън.
-Силите ми? Какви сили?
-Ти можеш да контролираш елементите и електричеството. Вродено ти е. Дядо ти е бил като теб.
-Дядо? Познавахте ли го?
-Да. Беше ми учител. Той ме научи какво да правя щом видя нещо подобно. Затова бях подготвен и не се паникьосах.
-Значи мога да контролирам елементите и електричеството?
-Мхм. Трябва само да те обуча.
Въздъхвам.
-Знам, че ти идва в повече, но е вярно. Никога не бих лъгал за такова нещо.
Кимвам.
-Добре. Вярвам ти.
-Наистина?
-Да. Като малка щом се разплаквах крушките гръмваха.
Доминик се засмива.
-И аз го правех това. Хайде, да вървим на училище.
Двамата се качваме на мотора и тръгваме. След 10 минути сме пред гимназията. Всички ни зяпат понеже аз слизам от мотора на Блек.
-Ще се видим после, господине.
-До после, Тереза.
Усмихвам се и влизам в сградата. Отивам до шкафчето си. Вземам нещата си по литература. Влизам в час. Забелязвам, че през цялото време господин Блек ме наблюдава. Страх го е да не се повтори това от снощи. И мен също.
На обяд Доминик сяда до мен.
-Как търпиш другите да те мачкат?
-Като ми писне и ги набивам. Това е.
Засмиваме се. Чувам Кайла на съседната маса:
-Да, всичко изгърмя! И тези двамата си тръгнаха заедно! Какво ли са правили?
Спокойно, Тереза. Всичко е наред. Спокойно...
Дом ме измъква от транса.
-Тереза, добре ли си?
-Да. Просто...замислих се.
Поглеждам го в очите. Вече знам откъде познавам тези очи. Мъжът от съня ми. Това е Доминик Блек.
-Сънуваш ли...
-Да. И аз сънувах този кошмар. Все още го сънувам.
-Затова ли дойде първия ден?
-Исках да съм сигурен. И бях прав. А ти кога разбра?
-Отначало изобщо не мислех, че сте вие. Но ви познах по очите.
Доминик се усмихва.
-И аз така те познах. Не мога да забравя тези очи.
Какво?! Наистина ли го каза?!
-Но защо всяка сутрин се събуждам така?
-Заради дарбите ни е. Те влияят.
-Добре.
-Добре ли си, Тереза?
-Д-да. Напълно. Ще се видим после.
-Добре. До после.
-До после, господине.
Излизам от столовата и тръгвам към тоалетните. Поглеждам се в огледалото. Какво ми става? Защо се държа така? Защо...защо почувствах нещо онази вечер? Дали и той го почувства?
Излизам бързо точно преди Кайла да влезе.
Денят минава добре. Пред двора на училището ме чака черния мотор на Доминик. Облегнат на него стои и самият той. Усмихва ми се.
-Качвай се.
-Къде отиваме?
-Ще те закарам.
Кимвам и се качвам на мотора. След 5 минути сме пред къщата ми. Влизам.
-Къде беше по дяволите?!
-Мамо, аз...
-Извинете, но аз съм виновен. На Тереза ѝ стана лошо и се наложи да я заведа в болница. Аз съм Доминик Блек. Учител съм по литература.
-О! Здравейте! Тереза, защо не ми се обади, че си с този добър човек? Толкова се притесних.
Да бе.
-Благодаря, че ме докарахте, господине.
-Пак заповядай, Тереза.
Блек си излиза и тръгва. Аз бързо се качвам в стаята си. Преди да тръгне, Доминик ми даде нещо. Отварям торбичката. Вътре има малко шишенце с онази течност. И малка бележка.
За спешни случаи.
Засмивам се и я скривам. И в този момент чувам чукане по вратата на терасата ми. Дръпвам переето и виждам Доминик! Отварям му.
-Какво правиш тук?
-Трябва да поговорим. За снощи.
-Какво за снощи.
-Аз...трябваше да ти го кажа по-рано. Мисля, че съм влюбен в теб.
Аз стоя и го гледам като онемяла. Усмихвам се.
-Нали не се шегуваш?
-Не, разбира се.
-Добре.
Аз го дръпвам и го целувам...
