Whenever she cries

9. Буря

В нестихваща буря ти появи се,
в нощ, огряна от червенкав отенък.
Моите мисли шепнат на едно измъчено сърце,
умолявайки ме твоята воля да прекърша.
Очи премрежени, натежали гърди.
Дори и обвита като в мантия черна,
тъй ясно виждам как твоят огън гори.
"Само малко още", прошепвам на душата си опетнена,
потънала в скръб за един изгубен мъж.
Неспособен да прежали своята болка,
горяща в погледа му бистър.
Зеленина, клюмнала под жесток ураган,
помрачена, мечтаеща за съдбата на пепел,
понесена от летен бриз над ширен океан.
Не се помоли опрения в неговото гърло нож
най-сетне да удави мъката в кръвта,
но усмивка радостна изгря по устните му,
вещаеща тъй желаната от него свобода.
Дори и така да е, дори свободата да значеше смърт,
ръката ми се бе вкаменила,
неспособна да извърши този ням ритуал.
Усетих вкуса на каменната буца,
заела място между мен и смъртта.
Нима беше краят - несбъднатата му безгласна молба.
Нима трябваше моята кръв да напои тази суха земя?
Безмълвния си жест обаче не потъпквам
- острието създава своята картина,
докато небето се окъпва в плам.