Life Is Bitch

Chapter 15

Усещах безтегловност. Усещах свобода. Непрекъснато чувах непознати гласове в главата си. Глас на момиче, звучеше прекалено детски, за да е жена и още няколко възрастни. Някой ми пускаше ужасна музика, в която имаше прекалено много цигулки за моя вкус. Чувах как ми четат нещо, но само отделни думи, които бяха прекалено дълги и сложни за мен.

Отворих очи в нощта на 25 септември. Знаех го, защото бе отбелязано на календара окачен на стената срещу леглото ми. Красиво момиче бе стиснало ръката ми и спеше, положило главата си на бедрата ми. Загледах се в нея. Коя ли беше тя? Размърдах се малко и разгледах наоколо. Болнично легло, малък старовремски телевизор, някакво растение в ъгъла, две врати, водещи към различни помещения, гардероб, голям прозорец от пода до тавана и неудобния бинт на крака ми. На малката масичка до леглото видях някаква дебела книга. Посегнах към нея, но не успях да я взема. Осъзнах, че нямам контрол над ръцете си.

Опитах се да кажа нещо, но не знаех думата, която ми трябва. В главата ми бе пълна каша. Пуснах ръката на момичето и я приближих към лицето си. Тя веднага се събуди и ме погледна уплашено.

- Господи ... - прошепна тя и сълзите бликнаха от очите и. - ти си жив. - продължи и ме прегърна, но не и отвърнах.

- А-Аз ... не знам коя си ... аз ... - запелтечих, но не знаех повече думи.

- Знаеш ли как ти е името? - поклатих глава отрицателно. - Знаеш ли каква съм ти аз? - попита отново, а сълзите и напираха все повече. Отново поклатих глава отрицателно.

Тя се разплака, викайки "О, Господи! Защо." и излезе от стаята ми. След няколко секунди влетя лекар с маска на лицето. Погледна ме и бе видимо шокиран! Взе някакво малко фенерче и започна да ми свети в очите. Исках да го убидя, но осъзнах, че не знаех никакви обиди.

- Не мога да повярвам! - прошепна лекаря и седна до мен.

- Какво?

- Мислехме, че няма да се събудиш! Беше в кома 4 месеца! - той не отделяше очи от мен. - Баща ти и приятелката ти са тук всеки ден. Разказват си какво са правили през деня, четат ти, пускат ти музика...

- Чакай малко! Какво става! Кой съм аз?

- Ти си Блейн Милър. Вече си на 19 години. Имаш страхотна приятелка и баща. В нощта на инцидента си бил на път към дома на приятелката си и си бил заслепен от фаровете на автомобила в отсрещната линия. Колата се е обърнала и след това те докараха тук. Направихме ти ЕКГ, ПЕТ скенер, кръвен тест и още много изследвания, за да разберем какво ти е. Открихме фрактура в мозъка ти, която е увредила мисловната ти дейност, двигателната функция и тази част на мозъка, която отговаря за спомените. Направихме ти мозъчна операция и бяхме обнадеждени, докато не умря за 2,7 секунди. За наша радост успяхме да те върнем и стабилизираме, но ти така и не се събуди.

Слушах го но не го разбирах. Единствено схванах, че съм си загубил паметта, че съм инвалид, и че вече съм тъп.

- Чакахме те да се събудиш, но ти така и не го направи. Питахме семейството ти дали да изключим системите, но те категорично отказаха. За щастие днес се събуди и изглежда те очаква единствено подобрение. За известно време ще нараняваш важни за теб хора, без да го осъзнаваш, а мозъчния ти капацитет е на ученик в предучилищна. Ще трябва да научиш всичко отново и да си спомниш много неща, също така да научиш как да пишеш, ходиш, държиш предмети и така нататък. Очаква те тежка битка,но ние вярваме, че ще се справиш. Ти си истински боец.

Не казах нищо. Загледах се в стената и лекаря очевидно разбра намека, защото излезе. Опитах се да асимилирам това, което чух току що, но всичко бе така объркано. Живота ми се бе превърнал в същински лабиринт и това, че трябва да разчитам на различни хора, за да се измъкна от него, ме плашеше до смърт.

В стаята влезе висок мъж на средна възраст с прошарена коса, който ми се стори познат.

- Блейн? Колко пъти съм ти казвал, да не караш нощем. - прошепна меко той и седна предпазливо в единия край на леглото.

- Не знам ... не помня. - отвърнах монотонно.

Единственото, за което мислех в момента бе, как ще се върнат спомените ми. Дали ще е като един проблясък и всичко ще си дойде на мястото или постепенно ще си спомням всичко. Неизвестността ме плашеше.

- Съжалявам приятел. Аз съм виновен! - каза мъжът, който май беше баща ми.

- По това, което ми каза онова момиче и лекаря, аз съм си бил виновен. Така че не се ... ъм ... не се .... ъмм ...

- Обвинявай? - погледна ме баща ми с мъка в очите.

- Може би ... не знам какво значи. - отвърнах просто и се загледах в неподвижните си пръсти, на които заповядвах да вземат чашата с вода от двайсет минути.

- Добре ... - отвърна той тъжно, стана и излезе, без да каже нищо повече.

Живота ми е гаден ... само при мен ли е така, или винаги всичко е кофти?

________________________

Знам че е кратко, но се измъчвам! Днес ходих на очен лекар, слага ми капки в очите и почти не виждам, за това се и извинявам за всички правописни грешки. Ще се реванширам следващата седмица :) Надявам се дори и малкото да ви е допаднало :)