Life Is Bitch

Chapter 17

- Блейн! Време е за физиотерапията. - усмихна ми се Дарси, когато на следващия ден дойде при мен. Още не можех да спра да се радвам, че започвам да си я спомням.

- Слушам капитане. - засмях се и хванах облегалката на инвалидната количка, за да мога да се преместя в нея.

Татко дойде и ни помогна да излезем от къщата. Дарси тъкмо бе взела книжката си, за това с голяма гордост седна на мястото на шофьора в колата ми и я подкара към рехабилитационния център. Мразех тези дни, в които трябваше да ходя там. Бе толкова досадно, изморително и безсмислено. Държах се за някаква успоредка, опитвайки се да движа краката си, а лекаря непрекъснато ми казваше, че се справям отлично, въпреки че и сам не го вярваше.

- Искаш ли да дойда с теб? - подхвърли Дарси, докато паркираше колата.

- Както искаш. И в двата случая ще съм прекалено вглъбен в това да помръдна краката си, че да мисля за нещо друго. - усмихнах се вяло и отворих вратата.

Тя изтича до багажника, свали количката и я добута до мен. Качих се в нея и двамата потеглихме към зала 45, където обикновено се провеждаше рехабилитацията ми.

-Здрасти Блейн! Как се чувстваш днес? - поздрави ме весело лекаря.

- Както останалите 12 пъти, когато ме попита - добре. - усмихнах се на криво.

Дарси се наведе, целуна ме по бузата и отиде да седне на стола, в другия край на стаята.

- Добре ... да започваме. - издишах измъчено и се придвижих до успоредката.

Преди да се изправя на нея, единствено крепящ се на ръцете си, лекаря ми спря. Извади малко чукче и започна да удря леко малко под капачката на коляното ми. Определено не очаквах да усетя каквото и да било, но в този ден, точно в онзи момент, кракът ми помръдна. Лекаря ме погледна с широка усмивка, сякаш това решаваше проблемите ми,

- Блейн! Рефлексите ти действат! - усмихна се щастливо той.

- Да не се надяваме на много. - Измърморих аз, хванах края на успоредката и се изправих.

Затворих очи, поех си дълбоко въздух и заповядах на краката си да се движат. Поне да помръднат. Точно това и стана. Десния ми крак несигурно се приплъзна напред. Ококорих се към Дарси, която вече идваше към мен със сълзи на очи. Застана от другата страна на успоредката и ми направи знак да я отида при нея. Каката ми се движеха от коляното нагоре и не беше кой знае какво, но това бе според мен. Доктора не спираше да се усмихва и да ме хвали, а Дарси отново плачеше от щастие. Когато стигнах до нея, пуснах едната страна на успоредката, опрях се стабилно на другата си ръка и прегърнах силно Дарси.