"Историята на Елизабет"

Глава 2

Гимназия Томпсън се водеше най-престижната в града. Под покрива ѝ се събираха ученици от други градове даже и щати. Разбира се, като всичко, което се слави с етикета „престижно" и това не бе никак евтино. Умишлено не се наричаше частна гимназия, но ако искаха детето им да завърши с хубав успех и да му обръщат специално внимание, родителите трябваше да правят дарения през определен период от време. Те, сякаш нарочно затворили очи пред наглите опити да ги изнудват за рушвет, даже се състезаваха едни с други за най-впечатляващата сума. Съответно децата им не бяха по-различни от тях и учебното заведение беше пълно с егоистични богаташчета, за които най-важна бе разходката по коридорите, сякаш бяха застлани с червен килим и вместо шкафчета по стените имаше прожектори.
В същото време в сградата имаше място и за онези, които не могат да си позволят пет-шест цифрени суми за „специално отношение" и е очевидно, че ние бяхме аутсайдерите, дори преподавателите се отнасяха с пренебрежение към нас и докато с това се свиква, най-големия парадокс бе, че и за двата типа ученици най-обсъжданата тема последните седмици не беше изпита по биология, а предстоящия бал догодина. А, ако суетата можеше да приеме човешки образ, то нейното име щеше да бъде Александра Блек.

- Хей, Елизабет.
- Какво искаш този път, Александра?
- Мислиш ли вече за рокля за бала?
- Алекс, не започвай, не искам да се караме днес.
- Просто би било хубаво, Бети, да не те бъркаме с почистващия персонал на бала.

Обърна се и си тръгна, дългите и руси коси се разлюляваха, а аз даже без да виждам лицето ѝ можех да усетя как се усмихва самодоволно. Нищо не делях с нея, даже не движехме в обща компания. Нямаше причина да се държи така с мен, предполагам, че всичко се дължи на глупавата идея, че винаги богатите трябва да имат последната дума и не си „готин", ако си нямаш домашен любимец на когото да съсипваш нервите в училище и на чийто гръб да се правиш на остроумен. Денят ми беше започнал зле, какво друго можех да очаквам.
Определено часа по математика нямаше да оправи нещата, но влязох и зачаках звънецът да удари. Госпожица Матърс влезе и този път не започна веднага с материала, изчака всички да утихнат, сякаш предстоеше да каже нещо важно. Изглеждаше малко притеснена и изнервена, което не беше присъщо за нея. От както я познавах никога не бях я виждала да се усмихва или пък да се ядоса. Изражението ѝ винаги беше строго, някак дистанцирано.

- От днес има нов ученик в училище, ще го виждате често във вашите занятия. Г-н Самаро, може да влезете.

Не можех да повярвам на очите си, в стаята влезе същия човек, който ме изплаши сутринта и изчезна безследно. Тъмна коса до раменете, черни очи, едър и с това дълго черно палто, той беше! Сигурна бях. Не можех да откъсна очи от него. Не изглеждаше притеснен по никакъв начин, сякаш вече всичко му е познато и обиграно. Не съм сигурна дали беше заради сутрешните преживявания или около него наистина имаше нещо странно.

- Здравейте, казвам се Сам.

Здрасти, Сам, с теб определено трябваше да си поговорим.
Следва продължение! ❤️