"Историята на Елизабет"

Глава 4

Изглеждаше, че няма никого в къщата на семейство Блек, позвънях поне три пъти. Колата им също я нямаше, трябваше да има логично обяснение, най-вероятно още не са се прибрали от работа, макар че минаваше 19ч. Опитвах се да се успокоя, но усещах, че има нещо нередно в цялата история. Имах много въпроси и единствено Сам можеше да ми отговори, а не пожела. Ами, ако Алекс беше в къщата му? Ами, ако не случайно всички се притесняват щом се спомене името му? Трябваше да проверя. Запътих се към дома на Самаро, беше съвсем наблизо, молех се да не се е прибрал. Не бях наясно какво щях да правя, ако си беше вкъщи, но се налагаше да мисля бързо. Когато стигнах разбрах, че не е там, навсякъде беше тъмно, не светеше нито една стая, не се чуваше и звук. Вратата беше отключена, беше прекалено лесно, всяка част от мен крещеше „Бягай!" обаче не можех да си тръгна без да огледам наоколо, поне щях да разбера дали я е отвлякъл.

Затворих вратата след себе си и затърсих ключа за лампата, вътре беше пълен мрак. Прозорците явно бяха покрити с дебели завеси, нито един лъч светлина не се пропускаше в стаята. За бога, нахлувах в къща, ако Сам се прибереше скоро, още от алеята щеше да види, че нещо не е наред и има някой в дома му, не биваше да включвам осветлението. Тръгнах да обикалям, подпирайки се на стените и светейки със запалка. Това място беше много странно. Мебелите бяха все още с покривало, сякаш никой не живее там. Започнах да се качвам по стълбите към втория етаж на къщата, там беше същото. Мрак, завеси, непокътнато легло, никакви вещи, само един огромен гардероб. Не зная защо, но реших, че трябва да го отворя. Искрено се надявах да открия просто дрехи, а не Александра вътре. Въпреки цялото напрежение и засилено чувство за опасност в мен се надявах всичко да е плод на развинтеното ми въображение и всичко да има своето логично обяснение. Може би наистина се бях припознала вчера, и двата пъти. Може би Алекс Блек е заминала на почивка с родителите си. Може би този град е толкова скучен, че полудявам. Толкова много „може би" и вратички за логично обяснение, а аз продължавах да вървя към глупавия гардероб на Сам Самаро в собствения му дом, в пълен мрак и тотално нарушение на закона. Как ще обясня на полицията всичко това, ако ме хванат? Всички в училище знаят колко се мразим с Алекс, а изведнъж аз съм тази, която влиза взлом, за да я спаси от предполагаем психопат и то само защото той не си призна, че сме се виждали извън училище. Да, историята беше много убедителна, със сигурност щяха да ми повярват, няма що! Само щях да надникна в гардероба и изчезвах, повтарях си го и вървях.

Гардероба беше масивен, дървен, напипах дръжката и си поех дълбоко въздух. Едно, две, три... Нищо. Вътре имаше само едно огледало, нищо друго. В тъмното трудно различавах нещо, но приближих запалката и когато той освети огледалото кръвта ми се смрази.

-Сам!

Обърнах се и започнах да размахвам телефона си, за да го видя, но него го нямаше. Можех да се закълна, че видях именно неговия образ зад мен в огледалото. Беше се прибрал или бе тук от самото ми влизане? Обърнах се отново към огледалото... Господи!

- Сам, мога да обясня, съжалявам.

Ридаех и заеквах, бях по-уплашена от всякога, виждах го ясно зад мен и бях толкова скована от страх, че не можех дори да се обърна. Той се усмихваше, приближи се и усетих как студената му ръка ме хваща за рамото. Не можех да помръдна, нямах представа какво да правя, какво щеше да прави с мен?
- Защо не ме послуша, Беки? - Гласът му, по-зловещ от всякога бе някак назидателен, сякаш бе ядосан, защото не го послушах, защото не оставих нещата така.
- Алекс....
- Алекс е мъртва. Ти ще я последваш.

Започна да ме дърпа към коридора, когато стигнахме стълбите той просто ме блъсна.

-Недей, Сам...

Мисля, че си счупих ръката тогава, но въпреки това се опитвах да стана и да избягам. Пълзях към вратата, а той вървеше след мен и се смееше. Сякаш се наслаждаваше на това, доставяше му удоволствие, усещах как искрено се забавлява, но не спирах да се опитвам да се откопча. Бях много близо, когато ме сграбчи и ме задърпа към някаква врата в хола. Когато я отвори от вътре беше осветено и разбрах по стълбите, че води към мазето. Опитах се да му се противопоставя, дърпах се, но той беше по-силен от мен, бутна ме по каменните стълби и се засили към мен, когато в далечината чух познато ръмжене на двигател, мисля, че тогава загубих съзнание.