"Историята на Елизабет"

Глава 3

* * *

Така и не видях Сам след часовете затова се запътих към вкъщи, автобусът ме остави на същото място от където се качих сутринта. Деляха ме три преки до дома ми, които сутринта ми се сториха като километри разстояние. Беше светло, но мъглата упорито не искаше да се вдигне и бе толкова студено. Ходех из кишата и се молех до утре да я няма и да изгрее слънце. Мразех това време, мразех го. Изглеждаше сякаш аз съм единствения човек в града, който има нещо против.

Живеех с баба си Йоланда от две години. Помня ясно когато се преместих тук при нея и как ужасно неистово исках да избягам. Нищо не ми харесваше тук. Вечно беше студено, хората бяха неприветливи, оставих всичките си приятели и даже сега след две години, не мога да кажа, че мога да нарека някой от жителите близък. Пък с баба ми беше особено, разликата в поколенията ни бе основната причина да не сме близки, но правехме всичко възможно да се спогаждаме както можем. Тя не ме разпитваше много за училище. Не знам дали не я интересуваше или просто намираше начин да се информира сама. Не бях отлична ученичка и определено не бях личен фаворит на никой от преподавателите, но може би Йоланда можеше да се досети, че става въпрос за пари и затова не повдигаше въпроса. Тя от своя страна, всяка вечер от 18:00 до 21:00 излизаше, казваше, че се събирали със съседите за игра на табла. Винаги е била много точен и прецизен човек, връщаше в девет, нито минута по-късно.

Бях унесена в мислите си по пътя, но не достатъчно, за да не видя силуета на мъж и жена на няколко метра пред мен. Разпознах ги веднага, Сам Самаро и Александра Блек се прибираха заедно. Колко странно, изглеждаше, че Алекс наистина не си губи времето. За момент започнах да съжалявам новото момче, макар, че ги чувах как се смеят. Реших, че просто искам да си взема вана и да поспя.

* * *
- Бабо, имаме нов ученик в училище.
- Знам, семейство Самаро дълги години живееха да две къщи от тук преди ти да дойдеш.
- Защо са се върнали?
- Не са, върнал се е само Сам.
- Защо?
- Починали са. - Баба ми се поколеба преди да отговори, сякаш не беше сигурна как точно да се изрази. Изглеждаше смутена, всички придобиваха такова изражение когато станеше въпрос за Самаро.
- Тръгвам, ще закъснея за училище.

В гимназия Томпсън деня мина с един нюанс по-добре от предния и чак след края на занятията осъзнах, че причината бе, че Александра Блек я нямаше, което всъщност беше и доста съмнително, тъй като тя никога не пропускаше ден в училище. Сам Самаро се навърташе наоколо, имахме общи занятия, но все още не бях говорила с него, може би беше време.

- Сам?
- Познаваме ли се?
- Вчера сутринта се засякохме на улицата, не помниш ли?
- Объркала си се, не съм бил аз.
- Не е възможно. А, знаеш ли нещо за Александра?
- Коя е Александра?
- Момичето, с което се прибирахте заедно вчера, видях ви.
- Отново ти казвам, объркала си се. Внимавай.

Няма начин да съм се припознала и съм абсолютно убедена, че ги видях заедно вчера. Защо ме излъга? Какво значи „внимавай"? Има нещо много подозрително в него и колкото и да не харесвам Александра Блек се притесних за нея. Реших да мина през къщата ѝ на прибиране. Докато пътувах в автобуса не можех да се отърся от усещането, че всички в този град са в опасност и този Сам не е дошъл тук случайно. Съвсем ясно си спомням вчера сутринта, когато го видях за първи път, как ме поздрави и изчезна когато колата се появи. Изплаших се, но не до толкова, че да халюцинирам, не е възможно. Той беше там. Беше и заедно с Алекс, но продължава да отрича. Дали не ѝ е сторил нещо?