"Историята на Елизабет"

ФИНАЛ

Събудих се в болница. Можех съвсем ясно да определя по миризмата, вида на стаята, всичко. Нямах сили да се изправя, цялата бях омотана в тръби и бинтове. Не болката не можех да си обясня, а това как се бях озовала там. Нима някой бе спрял Сам Самаро? Или беше изгубил интерес?

- Добро утро, Елизабет. Аз съм доктор Дейни.
- Докторе, как ме намерихте? Полицията хвана ли Сам, Александра мъртва ли е?
- Почакай, мила. Още не си на себе си.
- Не, не, не!

Започнах да махам тръбичките и да се изправям от леглото. Трябваше да отида в полицията да им разкажа всичко, трябваше да спрат Самаро преди да убие още някой. Опитах се да стъпя на краката си, но се озовах на земята. Доктор Дейни се обади на някого и след няколко минути влезе една медицинска сестра с инвалидна количка и ми помогнаха да седна. Отчаяно им обяснявах, че трябва да се свържа с полицията и че става дума за нещо много сериозно. Можех да прочета обвинение в очите им. Подшушнаха си нещо и отвориха вратата, давайки път на двама офицери. Разказах им всичко с най-малките подробности, те си водиха записки, но продължавах да имам странното усещане, че нищо не е приключило още. Казаха, че ще говорим отново и си тръгнаха, след като доктор Дейни се намеси и каза, че трябвало да си почивам. Офицерите бяха толкова равнодушни към това, което им казвам, все едно им четях приказка за лека нощ. Не знаех защо никой не ми вярваше. Тогава дойде баба ми.

- Бети, миличка, как си?
- Кажи ми истината, бабо. Защо никой не ми вярва?
- Може би не е сега момента.
- Напротив, кажи ми. Александра може да е мъртва, Сам Самаро се опита да убие и мен, какво може да е по-важно?
- Елизабет, ти си убила бедното момиче!
- Не, не! Това са пълни глупости! Сам Самаро я уби, той ми каза!
- Семейство Самаро не са стъпвали в нашия град от десет години, Елизабет. Дори не знам от къде си чувала за тях. Полицията претърси стаята ти и намери вещи на Алекс, както и нейна кръв по дрехите ти.

В очите на баба ми се четеше огорчение, тя ми говореше все едно съм луда и съм способна да нараня някого. Как бе възможно, та, не бях виждала Александра от два дни? Всичко звучеше толкова налудничаво, нямаше никаква логика. Не си измислях, как така Самаро не са стъпвали тук...

- Сега трябва да си починеш, скъпа. После ще решим какво да правим с теб.
- Ами колата, черния мустанг? И него ли си измислям?
- Елизабет, вземи се в ръце! Говориш небивалици!

- Не може да не е реално. НЕ МОЖЕ!

Започнах да крещя, не издържах вече. Не можеше да съм луда, всичко беше реално, беше истина. Йоланда извика медицинските сестри и те ми сложиха нещо в системата. Започнах да се унасям. Никой не ми вярваше. Никой.
* * *
- Ето това е моята история.
- Благодарим ти Елизабет. - отново отговориха всички в един глас.

В този момент главната медицинска сестра на отделението за психични заболявания Сент Маркс, нахлу в стаята и започна да оглежда всеки един от присъстващите.

- Госпожица Джейкъбс?
- Тук съм. - отвърнах
- Имате посетител.
- Баба ми не желае да ме вижда. Кой е?
- Някой си Сам Самаро.