"Историята на Елизабет"

Глава 1

"Историята на Елизабет" - къс разказ.

- Казвам се Елизабет Джейкъбс и съм на 17 години.
- Здравей, Елизабет. - отговориха в един глас всички.
- Твой ред е, разкажи ни защо си тук.
- Всичко започна преди шест месеца...

* * *

Събудих се от алармата, беше едва 6:30ч. Ужасно мразех зимата, нямаше по-неприятен сезон. Всичко беше мокро, студено и мрачно, като третото най-много ме плашеше. Опитвах се да не мисля за това, станах най-накрая от леглото и се запътих към банята. Докато миех лицето си мислех за това как денят щеше да бъде наистина дълъг, като всеки друг в гимназия Томпсън. Дългите коридори се оплитаха сякаш до безкрай, докато развълнувани единадесетокласници се състезаваха кой ще бъде по-популярен. Някак, на фона на този еднотипен ученически начин на живот седях и аз. Седях и се взирах в огледалото, без да съм убедена, че искам отново да отида там.
Стана вече 7:10, трябваше да побързам, ако не исках да закъснея. Нахлузих старите си дънки и любимия си син суичер, взех си чадъра и излязох. Навън беше още тъмно и адски студено, в мига щом прекрачих прага ме побиха ледени тръпки. Уличното осветление вместо да прави улиците по-светли, сякаш им създаваше едно зловещо излъчване. Все още снега от вчера не се беше разтопил, а мъглата отново бе паднала. Можех да видя дъха си как се опитва да си пробие път из мрака, неуспешно. Нямаше никого на улицата освен мен. Спирката на автобуса беше на три преки от вкъщи и все пак ми се струваше, че вървя вече цяла вечност.

Всичко тази сутрин беше като сюжет за филм на ужасите – младо момиче върви само по пусти улици рано сутрин в мрака, приглушената светлина на уличните лампи едва стигаха, за да види къде стъпва. Беше толкова тихо, че ехото на собствените ми мисли кънтеше в главата ми, а в същото време не знаех дали не беше всъщност по-безопасно, че съм сама. В мига, в който издайническата мисъл на съмнение се прокрадна в ума ми бях ли наистина сама, чух стъпки зад себе си. Тези стъпки звучаха тежки и все повече се забързваха. Не знаех дали не се паникьосвам излишно, но усещах как пулсът ми се зачестява. Не исках да се обърна назад и да погледна, може би просто някой закъсняваше за работа или е излязъл да потича рано сутрин. Може би, може би... Имаше логично обяснение най-вероятно, но когато чух, че той е близо до мен не издържах. Обърнах се. Нямаше никого. Няколко секунди останах неподвижна и се зачудих възможно ли бе да ми се е причуло. Логиката сочеше, че е най-вероятно човекът просто да е свил в предната улица и да си е продължил по пътя, обаче аз така ясно го чувах. Затворих очи за секунда и се опитах да се убедя, че си втълпявам.

- Добро утро.
- Господи!

Сподавения ми писък не ми позволяваше да си поема въздух. От къде се взе? Как? Усетих как настръхвам и единственото нещо, което чувах беше ударите на сърцето ми. Пред мен изведнъж се беше оказал някакъв тип. Беше едър, успявах да различа единствено тъмната му коса от черното му дълго палто.

- Уплаших ли те?

- Да... - Едва си поемах дъх, заеквах, нямах престава какво да очаквам.
В този момент се чу свистенето на спирачки, черен, засилен автомобил взимаше завоя към моята улица и ускоряваше все повече, за няколко секунди премина покрай нас и съвсем скоро го изгубих от поглед. Когато се обърнах към странния тип него отново вече го нямаше. Започнах да се питам полудявам ли, какво за бога се случваше и как бе успял да изчезне така бързо. Не чаках повече и се затичах към автобусната спирка, не исках повече изненади тази сутрин. Когато най-накрая стигнах и се качих започнах да премислям отново какво се бе случило. Стъпките, мъжът, колата, каква беше връзката. Трябваше да има такава, освен ако наистина не губех разсъдък. Тогава се сетих, имаше само един човек в града, който можеше да си позволи Мустанг от 70-та.