Домакинът винаги печели

-6-

Ридаеше, свита в ъгъла на съзнанието си.

- Къде съм?

- Тук - засмя се той. - Гостувам ти от известно време. Странно, че не си забелязала. Заета ли беше? - подметна подигравателно.

Момичето притисна брадичка в коленете си. Искаше да си отиде вкъщи, но къде бе това? Съществуваше ли вкъщи? Поклати глава тъжно, почти като дете. Тя няма вкъщи, каза си.

- О, но скъпа, тук е твоят дом - каза, дочул мислите ѝ. - Нашият дом - добави и се ухили, когато тя затрепери още повече.

- Ти не си... не! Махай се! Махни се от мен!

- Не си учтива. Все пак ти ме покани.

Тялото ѝ трепереше. Обзе я смелост. Внезапна и отчаяна. Каквато настъпва само преди края. 

Стана и започна да го блъска с ръце. Пищеше насреща му все едно някога би успяла да го уплаши.

- Из-ли-зай! - не се вълнуваше от последствията за миг и просто искаше той да се махне.

Внезапно цялата ѝ енергия изчезна и тя отново се отдръпна изплашена.

- Защо се страхуваш от мен? Нима има причина за това? Аз никога не съм те наранявал, скъпа моя.

Омагьоса я отново. Трепереща и слаба тя се облегна на разрухата.

- Ще ме покориш ли отново? - звучеше трезва този път. Вълните настроения идваха и си отиваха твърде бързо.

- Кога съм спирал да го правя?

- Погубваш ме - каза. Усмихна се при мисълта. - Освободи ме.

Бе превръщала отровата твърде дълго в щастие.

Падна. По-скоро се свлече. Мозъкът ѝ превъртя отново.

- Не-не... Аз се отказвам. Не го прави, моля те - лежеше в краката му, трепереща.

Домакинът се усмихна. Тя окончателно му бе дала пълен контрол. Отсега щеше да я нарича подчинена, защото му допадаше повече от зависим. 

- Тихо, любов. Е, щом искаш да си тръгна, добре, но сигурна ли си че ще те има без мен?

Тя се сви тихо в ъгъла на съзнанието си и зарида.

- Не - промълви тихо. - Остани. Прави каквото искаш с мен.