Домакинът винаги печели

7

Познавате ли онези моменти, в които сте изцяло погълнати от триумф? Моментите, в които вие сте на върха и всичко друго е незначително. За нея те бяха всичко заради което си струваше да се умре. Успяваше да го прави - да кара света си да се върти.

Сега всичко беше спряло. Времето за пръв път от години течеше бавно. В устата ѝ беше лепкаво. Премлясна. Не посмя да се изправи. Беше подпряна върху някакви стълби. До нея - кошче, срещу нея - противопожарен кран.

- Какво правя тук? - си помисли. Не можеше да го каже на глас.

Една зелена пантера изскочи от кошчето и се усмихна. Ако можеше момичето щеше да изпищи.

- Да кажем перманентно гостуваш - ухили розови устни в усмивка пантерата.

Изцъка с език.

- Ти не си истинска, човек. Не ме занимавай.

- Аз? Да не съм истинска? Ти с всичкия ли си, бе момиче?! Аз съм най-истинското нещо, на което си спирала мръсните си...

Спря да разбира какво говори пантерата. От ярко розовите ѝ устни излизаха балончета. Рибка. Ами ако е акула. Момичето започна да плува. Гърчеше се по улицата и се смееше.

Няма да ме хванеш, рибке.

Заби лице във витрината на един магазин. Погледна нагоре. Пантофки. Черни с ментовозелени панделки. Пламнаха. И за три секунди всичко гореше. Светлина. Ах, колко страшна бе тя.

Пантерата се озова върху гърба ѝ. Притискаше я. Задушаваше я.

Не можеше да мисли. Беше твърде светло. Беше твърде светло за живот.

- Избягай - измърка пантерата. - Бягай, малко гущерче. Спаси се. Скрий се в своя мрак.

И тя направи точно това. Лази до противопожарния кран. Обкрачи го, стисна силно глезените си с две ръце и започна да го удря с глава. Веднъж. Три пъти. Усърдно. Някой пищеше. Но светът не спираше да гори. Лъчи, убиващи мозъка ѝ. Светлина. Зелената пантера шептеше в ухото ѝ, все така близо, а тя блъскаше. Не спираше да блъска. Можеше да го направи.

Писъците спряха. Ръцете ѝ се отвориха.

Избягах.