Стана 7 вечерта и вече те чаках пред пекарната. Минаха се още 15 минути, но теб още те нямаше. Това не ми хареса. Най-накрая излезе. Беше задъхан, защото си бързал да се преоблечеш.
-Съжалявам, че се забавих, Джънгкук! Днес имахме повече клиенти от обичайното, а дядо беше при баба в болницата и нямаше как да ме замести.
-Това са само оправдания, Техьонг. Можел си да свършеш по-бързо работата си.
-Съжалявам.
Изражението ти веднага се промени. Ха... Естествено, че ще се промени. Ти искаше разбиране от мен, а аз с моята тъпа взискателност те разочаровах, нали?
-Както и да е, къде ти се ходи Те?
-Те?
-Да, сутринта ти ме нарече Куки. Реших, че вече сме приятели и затова те нарекох така. Нали няма проблем?
-Не, разбира се, че няма!
Ах, тази красива усмивка. Пак огря на хубавото ти личице. Толкова се радвах всеки път, когато те виждах щастлив.
-Искаш ли в парка, Куки?
-Може.
Двамата се запътихме към мястото, замислени какво да си кажем един на друг.
