Казват, че оценяваш нещо, чак когато го изгубиш. След като се разделихме, бях меко казано съкрушен. Исках да върна времето назад и да се поправя. Дадох си сметка що за човек съм. И исках да се поправя.
Лека полека започнах да мисля по по- различен начин. Спрях да се надсмивам на другите фирми и започнах да ги спонсорирам. Започнах да помагам на хора в затруднения и често давах пари за благотворителнст.
Минаха се пет месеца след раздялата ни, а аз все още минавах след работа покрай пекарната ти, но нямах смелост да вляза вътре.
Дойде и рождения ти ден. Купих ти любимите червени рози. Исках да ти се извиня за всичко и имах малка надежда, че можеше да ми простиш и пак да бъдем поне приятели, но влизайки в пекарната видях само дядо ти.
-Здравейте, Ким Техьонг тук ли е?
- Не, замина за Таегу преди седмица, съжалявам. Трябва ли нещо да му предам?
-Не, не, нищо. Благодаря Ви! Довиждане.
Излязох от пекарната и се свякох. Тогава не ме интересуваше кой щеше да ме види и дали си слаб докато плачех или не.Тогава и разбрах, че вече беше прекалено късно. Дори и да бях ти дал целия свят, ти нямаше да се върнеш.
Изгубих себе си. Изгубих моето слънце. Изгубих всичко. Нищо нямаше повече смисъл.
