Град на мъдрост

Глава 1

 

Дъхът ми е накъсан.Сърцето ми тупти все по-бързо и по-бързо,сякаш се опитва да излезе от гърдите ми.Днес е деветнайсетия ми рожден ден,днес е денят който ще определи целия ми живот.Поглеждам малкият часовник,който стой на едно дървено шкафче до леглото ми.Едва 5:35 сутринта е,но аз не мога да заспа отново.Ако заспа,ще сънувам поредния кошмар,което съвсем ще ме съсипе.

Затова се взирам в снежнобелия таван с напразната надежда,че времето ще се върне една година назад.

„Това е безсмислено губене на време.Ценно време.”-прошепва гласче в главата ми.

Съгласна съм.По-добре ще,ако направя една дълга разходка из града.Може би това ще е последния ми шанс.Тази мисъл кара корема ми да се свие и сърцето ми да задумка по-бързо,затова я отпъждам.Това няма да е за последно.Ще направя всичко по силите си,да не е за последно.

Без да губя,повече време възможно най-тихо ставам от леглото и отивам до малкия скрин в ъгъла.Когато го отварям той изскърцва, и аз наум го проклинам.Стоя мирно и се изслушвам за стъпки или гласове.Изпускам дъха,който не съм разбрала,че задържам, родителите ми още спят.

Вниманието ми се връща към скрина и дрехите в него.Те са прилежно сгънати и подредени, в еднакъв бежов цвят.

Законът ни забранява,всякакъв друг цвят дрехи освен бежови,докато не навършим деветнайсет.Бежовото е знак на младостта и безгрижните дни,поне според Закона. Според мен то е скучно и безликово,но нали това е целта,докато не навършим деветнайсет,не сме пълноправни граждани и нямаме правото до се отличаваме като такива.

Измъквам един мек  пуловер и едни чисто нови джинси и бързо го навличам.Вълната до ръцете ми ме успокоява и се чувствам малко по-спокойна когато отварям малкия квадратен прозорец на стаята ми и си измъквам през него.

Всеки път,когато се измъквам от нас тихомълком благодаря но Бога,че съм дребничка и мога да мина през прозорчето.

Приземяването ми е прашно и шумно,задържам дъха си и се оглеждам.Никъде по улицата е се вижда жива душа,изпускам дъха си,изтупвам джинсите си и бавно поемам надолу по улицата.

Къщите покрай който минавам,са тихи и тъмни.Ще се събудят в девет,както всеки друг ден и ще изпратят децата си на училище,за да могат да хванат автобуса за работа.

Затова не се претиснявам,че някой може да разбере за моята среднощна разходка.    Трябва да се върна вкъщи до девет и да се явя пред Комисията в 11.

Тази мисъл свива всичките ми органи,прави биенето на сърцето ми по.бързо,а дъхът ми учестен.

„Може да те пратят в някой друг град или някой друг континент.Може да не видиж това място повече.”-шепти един уплашен глас в главата ми.

Няма.Ще остана тук.Ще бъда тук,сигурна съм.

Тази мисъл се повтаря в главата ми като мандра,когато сядам на тротоара и заплаквам.