Град на мъдрост

Глава 6

-Да ме измъкнеш?Защо?
Тя ме поглежда странно,сякаш е очаквала да тръгна с нея при първа възможност.
-Няма време за обяснение,трябва да тръгнеш с мен сега.
За миг се изкушавам да тръгна с нея,но каква полза има тя от това да ме измъкне?
'Не бъди идиотка,ти не знаеш нищо за нея нито дори името и,тя иска нещо от теб момиче.Мисли.Мисли.'
-Ако тръгна с теб,какво?
Тя изглежда не разбира.
-Моля?
Аз се облягам на леглото,хвърлям и леден поглед и повтарям въпроса си.
-Да предположим,че тръгна с теб,какъв е планът?Как ще избягаме? Как ще измъкне родителите ми?
Момичето свежда поглед и запопчва да си играя с ноктите си.
-Ти...нямаш намерение да измъкнеш родителите ми,нали?
-Алое,трябва да дойдеш с мен,моля те...
Незнам какво ме потиква да изкрещя,незнам какво очаквам да постигне писъкът ми,знам само,че не очаквах това,което последва.
Войниците навлизат през вратата,толкова много,че не всички се побират в стаята.Някой ме хваща за ръката и ме замъква към коридора.Там е навалица,жени,мъже,деца, военни тичат в различни посоки и се блъскат един в друг.Хваткъта около ръката ми се захваща.
Усещам нечия ръка между плешките си.Някой хваща здраво и другата ми ръка.Някой ме бута напред.
И догава решавам,че мога да избягам.Това е момента да избягам и да намеря родителите си.
Тъкмо съм вдигам крака си да ударя мъжът зад мен,когато зад мен се разснася леден шепот:
-Не си и помисляй за бягство,скъпа.
Ако това е трябвало да ме сплаши,то има обратния ефект.Кракът ми удря кракът му,ръката ми се оркъсва от неговата.Свивам пръстите си в юмрук и го стоварвам в рамото на човекът дръжаш другата ми ръка.Пръстите му разхлапват хватката и аз побягвам.
Бягам с всичка сила,блъскам и ругая хората,който ме забавят.Отдясно се редуват врата след врата,може биако успея да се шмугна в някоя незяабелязано...
-Накъде така,момиче?
Някой хващая ръката ми,дърпам се,но мъжът стоварва юмрука си в стомаха.Изтенвам от болка.Тъмни петна минават пред очите ми.Две мускулисти ръце ме вдигат.Ушите ми бучат.Някак далечночувам изтрели и писъци...

Първото нещо,което виждам,когато се събуждам е бялата светлина на лампите.Намирам се в  нещо,което облиличавам на медициски вагон,лежа на тясно легло,а над мен се е надвесила някаква медициска сестра.
-Добре ли си?
Ама,че тъп въпрос,изглеждам ли добре?
-Да.-гласът ми е слаб и дрезгав така,че се налага да повторя още един път за да ме разбере.
-Къде съм?Къде са родителите ми?
Лицето на жената се изкривява,явно и е забранено да ми казва, каквато и да било.

-Намираш се в Източната болница в Града на Мъдрост,в момента сте под статута на свитедел по делото на родителите ти.Днес и утре,ще бъдеш държана тук,а после ще те преместим в жилищен квартал до момента на делото.Въпроси?
Обръщам се по посока на гласа.Един светлокос мъж горе-долу на възрастта на родителите ми,се е облекнал на перваза на прозореца в другия край на стаята.Погледа ми се връща на мястото на сестрата,но нея вече я няма изглежда мъжа я е отпратил.
Той се покашля и връша вниманието ми върху него:
-Въпроси?
Задавам първия въпрос който ми идва на ум.
- Къде са родителите ми?
Гласът на мъжа е несигурен,когато ми отговаря:
-В Южната част на града,в жилищен отдел спечеално отделен за заподозрени в държавна измяна.Като те преместим може да отидвш да ги видиш.
Кимам.
-Нещо друго?
-Какво стана с момичето,който искаше да ми помогне да избягам?
Изхлежда объркан,явно не ме е разбрал.
-Червенокосо и дребничко,беше в моя вагон,кигато извиках за помощ.
-Ще го екзекутират,ти тряжва да присъстваш ще изпратя хора да те вземат.
Идеята да ходя на нечия екзекуция,сама по себи си е ужасяваща,да ходя на екзекуция,която аз съм пречинила е смразяваща.
-Не.-гласът ми трепери.-Не,не,не.
Мъжът изглежда разстроен.
-Трябва да дойдеш,Съветът на града настоя.
-Кога?-гладът ми излиза като шепот.
-Сега е 11:30,ще дойдат да те вземат към 16:00.Ако няма друго,ще тръгвам...
-Кой сте вие?-една част от мен се бунтува срещу този въпрос,крещи,че ще ми навлече неприятности,но любопитството ми надделява.
-Може да ме наричаш Господин Виелс,аз ъм прецедателят на Градът на Мъдростта и член на Върховния Съвет на Република,ще бъда един от съдийте на родителите ти.В гардероба има дрехи,ако искаш да се преоблечеш.-махна към един малък шкаф в ъгъла на стаята.Когато погледа ми се връща към первза на прозореца,мъжът вече е излязал и ме е оставил сама с мойте бушуващи мисли и една приближаваща екзекуция.

Стаята в която,ще умре червенокосото момиче,е малка и боядисана в червено.Всъщност всичко в нея е червено-диванът ,масата,плочките.
Въпреки,че  в стаята е топло аз треперя.Чудя се колко кръв са видели тези плочки.
Хората,който ме доведоха до тук,изчезнаха в мига,който прекрачиш прага на стаята.Всичко,което ми остава сега е да седна до една стара жена и един войник и да чакам.