Град на мъдрост

Глава 5

На сутринта ме отвеждат,в един малък спален вагон.Значително по-малък е от товарния вагон,но за сметка на това има прозорец.
Стаята е скромно обзаведена-има единично легло с метната бяла завивка върху него,един клатеш се стол и една маса върху,която има купа с ябълки.
Сядам на ръба на леглото и се заглеждам през прозореца.
Гледката,която виждам,не е от най-красивите.Пустиня.Навсякъде докъдето погледа ми стига има само пясък,и тук там основите на някоя отдавна разрошена сграда.
Извръщам поглед,каквото и да е това лишено от живот място,не искам да го гледам.
Вместо това облягам глава на стената и зяпам чисто белия таван.
-Алое?
Вдигам глава.Майка ми стой до вратата.Има нещо нередно в това,че я виждам,но не мога да се сетя какво.Изглеждса с 10 години по-стара,косите и са рошави,дрехите смачкани,но щом ме вижда по лицето и се разпростира усмивка.
Не разбирам кога съм се озовала в превгръдката и,нито кига съм започнала да плача.
-Мамо.Какво ще стане с нас?
Мога да почуствам напрежението и страха в гласа и,когато ми отговаря.
-Скъпа,трябва да избягаш.
Отръпвам се и я поглеждам невярващо.Да избягам.Да ги оставя.
-Не.Няма да ви оставя.Дори да исках няма как да избягам.Има войници...
Чак сега разбирам,какво ми се бе сторило страо,когато я видях на вратата по-рано.Нямаше войници,не я водеше нито един войник.
-Как дойде?
-Войниците ме докараха да говоря с теб...
Лъже.Знам,че лъже закакво им е на войниците да водят при мен.
-Избягала си?
Предположението ми я шокира.Сякаш самата мисъл,че може да е избягала е абсурдна.
-Не.Как ще избягам?
-Как се очаква от мен да избягам?
Някаква неразбираема емоция минава през лицето на майка ми.
-Да бягаш?Кой ти е казал да бягаш?
-Ти.Преди около пет минути.
Веждите и се вдигат.Не разбира.
-Скъпа,аз дойдох туко що.
Объркана се обръщам към прозореца...и застивам,пистинята от преди малко е отстъпила място на красива гора.
-Мамо...
Обръщам се,но нея вече я няма.
Рязко отварям очи.Майка ми е изчезнала,а отвън гората е заменена от мъртвата пустиня.
'Сън.Било е сън.'
Било е само сън да,но сега съм решена да открия родителите си и да опитам да избягам.
                                                                  |||
Опитвам се да говоря със старжите ми.Моля ги да ме заведат при родителите ми само за няколко минути.Не получам дори едно 'не'.
Или вратата им пречи да ме чуят,или просто смятат,че една незначителна затворничка не заслужава вниманието им.
Затова започвам да блъскам по вратата с все сила,с юмруци и с крака.
Нищо.
Хвърлям ябълките.Нищо.
Още блъкане.Нищо.
Накрая се отказвам,грабвам стола и го хвърлям към вратата.
Той минава на косъм от главата на един тъмнокос  офицер.
-Момиче.Какво те прихваща?
-Мен?Мен,какво ме прихваща?Вие нахлухте в къщата ми,отвинявайки родителите в измяна.Вие затворихте в този влак,без да ми кажете нищо,ако не беше момчето от вчера дори нямаше да знам,че родителите ми са живи.Има право да бъда разстроена не мислите ли?
Очите му се присвиват,неразбиращо.
-Момче ли?Какво момче?
-Моля?
-Споменахте,нещо за момчето от вчера.
Прехапвам устни.По дяволите.Как можах да се изпусна?Решавам да се правя на ударена.
-Не съм споменавала момче.
-Не на мен тия.'Не съм споменавала момче.'Спомена.Кой?
Отварям уста да му кажа,но почти веднага я затварям,няма да му кажа.
-Момиче.Кажи ми или...
-Или?
На врата стой дребно момиче,а червената му коса се спуска до кръста.
Стражът се стряска,което и да е това момиче,явно стой по-високо от него.
-Нищо.
Момичето се усмихва и маха с ръка на стаража да излезе от вагона.
Когато остваме сами я питам:
-Коя си ти?
Тя се усмихва,а очите и блестят.
-Тази която ше те измъкне от тук.