min yoongi's madness. ;;(🌸)

stable

Закуската бе довършена, а едва бяха минали петнадесет минути. Сякаш времето се влачеше колкото се можеше повече, целейки всичко да мине някак по-бавно.

За момента на Мин не му бе направило особено впечатление или изобщо като цяло на обстановката, в която бе. На пръв поглед бе тихо, ала младежът чуваше всичко. Нямаше и звук, но тишината сякаш пееше.

Момчето се изправи от мястото си, изчиствайки най-внимателно устата си, след което механично завървя по дългия коридор, който преди бе осветен от множество лампи, ала сега всичките полилеи бяха счупени, парчетата кристали красейки пода.

Чернокосият се усмихна някак доловимо, вървейки по този красив килим, докато чуваше кикота на приятелите си, тичащи пред него, заедно с гласа на мадам Су, която им се караше за тази беля.

Реално нямаше нито един кикот, единствено и само писъците на момчето, които дори самият той не можеше да чуе.

Тези парчета при всяка стъпка се впиваха в чуждите нозе, остра болка разпростираща се бавно из тялото му. Алени стъпки, една след друга, а Мин Юнги мислеше, че това бе калта от неговите мръсни ботуши, с които бе в градината при Лудвиг, помагайки му със засаждането на теменужки.

Свят на спомени, илюзии и халюцинации ли бе реално? Или неспособността да се разграничи сънят от реалността? По-скоро едното не съществуваше, не и в чуждото съзнание.