min yoongi's madness. ;;(🌸)

stay

Тъмнина. Някак толкова безобидна, макар в нея да се крие всичко. От нея всичко започва и всичко приключва.

Сякаш още бе 1998, когато още пансиона на мадам Су, която бе повече от стриктна с децата. Учейки ги на елементарни обноски от ядене с нож и вилица, използване на платнена кърпичка, до  добра хигиена и прочие.

Едва бе заран, когато едно малко момченце се събуди, чувайки странен звук. Не бе сигурен откъде идваше, заради това се изправи леко, очите му шарейки из стаята, която делеше с други момчета на неговата възраст. Бе тъмно, поради дръпнатите завеси, ала можеше все още да се долови слабата светлина от газовите лампи, стоящи на нощните шкафчета на децата.

Младежът въздиша тежко, малко след като се бе уверил, че всичко бе наред и отново си легна, завивайки се хубаво. Очите му бавно се затвориха, дишането му нормализирайки се. Единственото, което чуваше за момента бе собственото си сърце, чийто глас му звучеше като песен, която бързо щеше да го отведе далеч, много далеч.

Момчето отново отвори очите си, с разликата, че вече бе по-светло. Бивайки сам в стаята, младежът, казващ се Мин Юнги застана в седнало положение. Оглеждайки цялото помещение, не видя нищо оцеляло от стаята. Мазилката от стените се разпадаше, ти някоя стоножка мяркайки се. Поради слънчевата светлина можеше да се види реещият се прах в стаята, натрупал се от не редовното почистване. Какво се случваше?

Изправяйки се от леглото, стъпалата на Мин се докоснаха до студения, мръсен под, целият потръпвайки от този контакт. Пръстите му небрежно се прокараха през черните му коси, разрошвайки ги с няколко движения. Завървя той напред, чувайки в далечината едва, едва гласът на мадам Су, викаща децата за закуска.

Със забързана походка, Юнги излезе от стаята. Вървейки по коридора, той забеляза мястото колко се бе застарило,  как плевелите бяха навсякъде и се носеше миризмата на застояло, смесена с мухъл. Явно Миранда отново си бе взела отпуск и бе забравила да ги изкорени или поне в това вярваше момчето, което се озова в огромната трапезария. Маса, на която бе постлана нежна покривка, дървени столове, които от части бяха проядени от дървениците и по стените тапети, които се разпадаха, откривайки дупки, от които излизаха червеи.

Младежът дръпна един от столовете, долавяйки сърца звук, след което седна. Извади от джоба на панталона си платнена кърпичка - може би единственото нещо, което бе чисто за момента. Дори и Мин Юнги не бе оцелял, дори и той.

Устните му вкусиха от сервираната срещу него храна, която имаше вкус на вкиснало прясно мляко, което многократно е било стопляно и изстудявано, а парчетата кекс, които бяха малко по-напред от младежа бяха хванали коричка. Едва можеше да се отхапе.

Този свят бе всичко, но същевременно бе и нищо. В него бе всичко, но в него нищо нямаше. От него се влиза, но не се излиза. Не и тогава, не и сега. Нито никога.