min yoongi's madness. ;;(🌸)

epilogue

Дните минаваха все така мъчително, сякаш всички часовници бяха счупени и никой няма способността да оправи техните сложни механизми.

От малък кабинет, имащ толкова много светещи екрани се наблюдаваха пациентите.
Централно бе разположен и екрана на "специалния". Това бе малкото момче, което всеки ден ставаше от леглото си, разхождаше се из стаята си и се криеше в гардероба си, блъслайки от вътрешната страна, докато не го преместят в друга стая.

Вързвайки го на стол, заобиколен с толкова много огледала, Мин Юнги се вглеждаше всеки ден в своето отражение, силен кикот изпълващ стаята. После преминаваше на плач, писъци и молби за помощ.

Човек понякога може толкова да потъне в измислицата, да повярва в нереални неща до такава степен, че никога да не може да се измъкне от нея.

Понякога така забравя кой всъщност е, какъв е бил и кое е типично за него и кое реално не е. Понякога самите ние се губим във всичко това, във всичко типично, опитвайки се да се откроим по такъв начин, че минем ли границата - откачаме. Губим всичко. Губим себе си.

Край.