min yoongi's madness. ;;(🌸)

die

Денят отслабваше бавно, слънчевите лъчи бивайки прикрити от тъмните облаци. Затишие пред буря ли бе това? Никой не бе сигурен в това.

Навсякъде бе тихо, твърде много. На моменти се чуваше тананикане, идващо от кухнята, където младата готвачка Мики приготвяше от прочутите си еклери, които залива че в шоколад и ги украсяваше по свой нестандартен начин. Жената бе стройна, имащ миловиден поглед и малку устни, които когато се извиваха създаваха възможно най-истинската усмивка, на която човек можеше да бъде свидетел.
Дългата ѝ престилка галеше пода, потурите ѝ движейки се свободно по дървения паркет, който преди малко бе измела с помощта на другарчето си - мадам кокетна метла.

Минаваха се минутите бързо, сякаш Хронос бързаше за някъде. Вероятно за среща между всичките богове на Олимп и недоволството на Зевс бе залято цялата земя, гръмотевици чувайки се на моменти. Силни, опустошителни. Ужасни.

Тъмкокосото момче, което играеше на криеница със своите приятели, бе в малък гарфероб, намиращ се във фоайето на пансиона. На вратата имаше дупка, по-скоро ключалка, колкото да диша. Мин се сви, допирайки коленете си към тялото си, докато бе в седнало положение и с помощта на едната си длан прикри половината си лице. По този начин заглуши дишането си, макар и за отрицателен период, но поне нямаше да го чуят.

Реално това бяха ли неговите приятели?

Тежки стъпки се доловиха от малкото момче, което бе изплашено от мозъка до костите си. Гърдите му учестено се качваха и слизаха, пулсът ми се повиши, а тялото му бе залято от студена пот. Пръстите на ръцете му затрепериха, неприятна сензация натрупвайки се в стомаха му. Смесица от притеснение, страх, параноя и липсата на свеж въздух.

Пространството бе толкова малко, че въздух се бе затоплил като в сауна. Стените на този гардероб едва се държаха, дървеници и хлебарки прониквайки вътре бавно, бавно.

Очите на Юнги се ококориха, прехапвайки езика си, за да не извика от страх. Отдръпна се колкото се можеше по-встрани, за да не го полазят, ала бе късно. Хлебарките се изкачваха по тялото му, от белите му крачета към ханша.

Не се чу и един писък, нито молба за помощ. Съпротивата не присъстваше, сякаш нейната поява би била безсмислена.

Тази прегръдка бе приета от младежа, клепачите му отпускайки се. Твърде много бяха отворени, вече твърде много натежаваха.

Страховете винаги са около човека, колкото и да се опитва да ги отбягва. Колкото повече се съпротивлява, толкова избавлението ще бъде по-мъчително.

Краят не е край.