Есосайс: Ловци на демони

Част 77 - "Орденът..."/"Нейтън..."

Вече не мога да разбера какво се случва. Враждата между Ехидна и Дейвид се изпари просто ей така. Двамата изглеждат така, сякаш са най-добри приятели и сякаш той е неин стопанин, а не аз. Добре, както и да е. Важното е да се разбират. Започвам да закусвам, тъй като ми е крайно неудобно да зяпам полуголото тяло на Дейвид. Въздъхвам замечтано. Де да беше Скайлър...

Евелин става от масата, а аз продължавам да дъвча намазаната със сладко филийка. Ехидна се приближава до мен и слага лапичка върху бедрото ми, просейки си нещо за хапване. Усмихвам ѝ се и и давам коричка от хляба. Червенокосото момиче се връща обратно в кухнята, носейки тениска в ръка. Захвърля я срещу брат си и се присъединява към нас, без да го поглежда.

- Сдобрил си се с кучето и явно си решил да дразниш нас като ни показваш... прелестите си, ако могат да бъдат наречени така. - извърта очи Евелин и ние с Иън избухваме в смях.

Дейвид се присъединява към нас и четиримата започваме да се храним. Изяждам последната хапка от филийката си и телефонът ми изпиуква. Въздъхвам, когато виждам, че съобщението е от Амерст. Пише, че съвещанието относно съдбата на Ордена ще бъде по-късно днес. Имам няколко часа да се приготвя и да стигна до Лондон.

- Нещо сериозно ли е? - пита ме Евелин. - Намръщи се.

- Трябва да се върна в Лондон и да присъствам на онова смешно съвещание. - въздъхвам.

- Може ли да дойда с теб? - пита ме развълнувано Евелин. - Много рядко напускам Бирмингам.

- За да може отново да се запилеете в някой търговски център и да ви нападне демон? - Дейвид се намесва.

- О, я стига.

- Нямам нищо против да дойдеш, Евелин. - отвръщам. - Ние ще бъдем обаче там по работа. Не знам дали няма да ти е малко скучно.

Момичето не отвръща нищо, но изражението на лицето ѝ не се променя. Навита е да дойде и аз свивам рамене. Нямам нищо против компанията ѝ. Дейвид се изправя от мястото си и раздига масата, след което обещава да изведе Ехидна на разходка. Тези думи се изливат като кофа със студена вода върху мен.

- Имай късмета да я оставиш да се изгуби. - изричам и присвивам очи срещу него. - Внезапното ви помирение е достатъчно странно. Ехидна е едно от малкото неща, които ми останаха от татко. Макар и изобщо да не съм добър стопанин, аз се чувствам длъжна да я гледам.