Dear Grace ,

Глава 4

* Гледна точка на Скарлет *

Не съм била толкова невнимателна в училище от години. Цял ден мислих само за Джак. Той дори не беше на училище днес. Все пак при мисълта, че после ще бъда в една стая с онова малко същество, което създадохме. Не знаех какво да правя. Истината е, че съм толкова нестабилна, че бих отишла до него и бих му казала всичко, което трябва да знае. Проблемът просто е, че той не е човек, на който можеш да разчиташ.

Не разбирам, как любовта може да е толкова сляпа? Как може мозъкът и сърцето да не се свързват по никакъв начин. Той съсипа живота ми и едновременно с това му даде смисъл, заради това малко човече. И все пак Грейс осмисля живота ми, не той. Но ако не беше той, нея нямаше да я има. Тези причини ме карат още да го обичам, колкото и той да не заслужава това.

***

Хейли ми чете една доста дълга лекция. Аз лично не смятах, дори да пращам Джак, близо до Грейс, но тя реши да ми говори по целият път до вкъщи. Не бях казала, дори и на майка си. Казах и, че ще дойде момче от училище, но не, че ще е момчето, което е бащата на Грейс.

Отключих входната врата и влязох. Майка ми не се чуваше, може би са излезнали на разходка. Качих се в стаята си и започнах да я оправям. Ако имаше нещо, на Грейс или нещо, което да накара Джак да си мисли, че имам дете.

Когато бях готова просто легнах на леглото и въздъхнах. Мисля, че съм готова. Телефонът ми извибрира и погледнах екрана.

Мама: Ще останем у баба ти и ще се приберем довечера, за да не ви пречим.

Скарлет : Добре.

Толкова облекчена не съм била от доста време. Това щеше да спести толкова напрежение. Можехме просто да си направим проекта и да се приключва. На вратата ми се позвъня, излишно е да казвам, че той знае, къде живея.

Слязох да отворя. Без Грейс наоколо нямаше да ми е толкова притеснено. Просто отключих вратата и му се усмихнах фалшиво. Поканих го да влезе.

- Скар. - каза и ми се усмихна обратно.

- Няма никой, сами сме. - отвърнах му и тръгнах нагоре като му посочих да ме последва.

Той вървеше след мен. Само от аромата му настръхвах и пулсът ми се ускоряваше. Трябваше да се сваля на земята. Не трябва да съм толкова щастлива да го видя. Той е шибан тъпак. Просто затворих очи и се опитах да го намразя наново, хващайки дръжката на вратата на стаята си.