Плъзни на дясно

Сладки сутрини

Събуди се късно. Някъде по обяд. Слънцето отдавна докосваше лицето й. Някъде далеч от вкъщи, лежейки в нечие чуждо легло. Виеше й се свят. Сигурно бе от алкохола. Огледа се. Всъщност бяха изпили цяла бутилка вино и една водка. Може би това, че се събуждаше по обяд също не съдействаше за приятното усещане тази сутрин. Къде й бяха нещата? А да! Не беше свикнала с този нов човек до себе си. Те почти не се познаваха. А ако й беше запомнил името, пак щеше да е добре. Всъщност нямаше как да не го е запомнил, няколко пъти спомена: Много си красива, Михаела. Щеше да е най - лесно да си тръгне. Прекараха си много добре. Всъщност Михаела не бе фен на прекарването на една вечер с непознат. А и тя самата също не очакваше, че всичко ще свърши така. У тях. Но няма значение, каквото било било. Тя грабна нещата си, облече се и с усмивка на лице се промъкна покрай него и си тръгна.

Времето беше толкова топло и приятно. Прохладния ветрец й помагаше да се освежи и да се разсъни. Спомняше си почти всичко от вечерта. Всъщност беше толкова забавна и весела вечер. С Марио се видяха в един часа и до два пиха, танцуваха поне до четири сутринта, изпрати я до тях... спаха до обяд. Бяха перфектните... непознати.

До сега никой не я беше карал да се чувства така. Усещаше някаква лекота. Сякаш нищо не й тежеше в този момент. Кой би предположил, че може за секунда да спре да мисли за всичко, което я тормозеше. Може би си помагаха да избягат от реалността. Тя искаше да избяга от страха да разбере коя е и с какво й се занимава за в бъдеще, а той искаше да избяга от реалността на семейството, от което идва. И двамата знаеха, че това не значеше нищо. Просто една вечер. Алкохол, забавление, секс. Това бе всичко. Нали? Прибра се вкъщи. Никак не се чувстваше уморена, напротив, като че ли имаше енергия да прави какво ли не. Всъщност отдавна не бе усещала това. Започна да разтребва из вкъщи. Всичко трябваше да бъде перфектно, чисто и подредено, за идване толкова чист и подреден дом! Сготви си вечеря, която изяде с удоволствие пред телевизора с чаша вино. Изпитваше удоволствие от това да прекара един ден със себе си. Тази вечер танцува. Танцува с часове. Чувстваше се лека, спокойна, ведра!

Телефонът й изписука. "Имате едно пропуснато повикване - Мама"

Какво да й каже? Че вече отчаяно се е изморила от разговорите за сестра й. Не смееше. обичаше майка си. Знаеше, че така преживява случилото се и сигурно има нужда от отдушник за своите тъги и притеснения. Все пак това, което се беше случило бе ужасно и неприятно за всички. Ако трябваше да бъде честна, сестра й липсваше. Понякога жестоко я мразеше, обиждаше я наум, гневеше й се, за постъпките й, за глупавия й приятел Пол, за компанията, с която излизаше, за това, че не уважаваше родителите им достатъчно и винаги ги обвиняваше за своите собствени постъпки. и списъкът нямаше край на нещата, за които й се ядосваше. Ала всъщност много я обичаше, искаше сестричката си, онази сестра, към която гледаше с възхищение, която обичаше и почиташе и с която се веселяха, гледаха филми заедно, ядяха сладки, харесваха си някой гeрои от филма и смеейки се обсъждаха колко е готин и хубав. А после се караха коя от двете ще излезне с него и с коя ще се загаджи. Хубави времена бяха. Но бяха в миналото. Това беше много отдавна, много отдавна преди сестра й да си отиде за винаги. беше още докато живееха заедно. Постоянно се караха. Михаела не знаеше за какво, не разбираше отчуждението й, държанието й. Но я съжаляваше повече от колкото й беше обидена. Съжаляваше й за това, което преживява, за болката. Искаше й се да й вземе цялата болка. Но не можеше.

"Имате две пропуснати обаждания"

"Съжалявам, но.... не мога..." - казваше си Михаела, докато изключи екрана телефонна и се приготви за лягане.