"Да вярваш в чудесата е една налудничева идея" - помисли си Лора. "Не, определено нямаше как да съществуват, защото никога не ми се бяха случвали, нали?"...
Какво наричахме чудо? Нещо, което ни се случва просто така, или неща, които ни бяха писани да се случват. Явно Лора търсеше отговор на това, защото работата й се проточи дълго. Не знам какво точно трябваше да прави, но бях там и я виждах. Понякога стоеше с часове над онази книга озаглавена "Чудесата са просто чудеса". Не разбирах какво точно цели да направи с това четиво, но определено искаше да й се случи чудо - и то се случи. Но не, не от онези хубавите чудеса, които се случваха, а от онези - лошите, които бяха чираци на Дявола. И аз бях чирак, но не на Дявола, а на себе си...
Лора беше само на двадесет и една години. Не разбираше как да свърже две изречения в едно, предимно хаотична, болезнено меланхолична и покровителствено настроена към хората. За пръв път се срещнах с нея, когато беше само на осемнадесет. Тя не ме познаваше, но да, о, да, аз познавах тая луда кучка от много дълго време. Спри да питаш, отшелнико, защото и ти ще бъдеш на мястото на тая сган. Защо? Защото доброто е примитивно, защото аз съм висшата точка, аз съм всемогъщия господар, от което покровителство се нуждаеш! Аз бях всичко и за Лора....Пф, намираше се на ръба, на онази тънка нишка, която разделеше доброто и злото, лесното и трудното. И тя избра. Изборът й бях аз. Този, от който се нуждаеше течеше във вените й, преминаваше през ноздрите й, нахълтваше стремглаво в дробовете й, покоряваше съзнанието й. Лора се чувстваше добре, много добре бих казал. Заради мен сложи край на дилеми и прочее. Но преди, нали знаеш, преди да стигне до мен, до моята помощ, тя се запозна с нея. Моят съдружник -о, познаваш го и ти. Любовта. Тази "феичка" те прави луд. И аз пострадах от нея затова станах и съдружник.
Лора обичаше някакъв мъж. Дори не помня името му. Имаха дълга и стабилна връзка, докато не го хвана да кръшка с друг жени. Ненадейно с времето, брюнетката се пропи, не и отне време да пропуши, не и отне време да стигне и до мен. Доколкото помня, а аз помня всичко, Лора се бе запиляла по улиците след поредната пиянска вечер. Най-вероятно търсеше път към апартамента си, но не попадна на него, попадна на мои чираци:
- О, о, о Пешо виж к'во яко маце имаме тука? - Боже, тези нехрани майковци бяха истински идиоти, дори не знам защо им позволих да ме пробват. За моя изненада Лора продължи да върви успоредно на булеварда и не ги погледна. Вярно, че бяха мухльовци, но бяха мой роби! Ах, когато тази красавица се размина с тях се смях искрено. Не се бях смял така от години, но откъде да знаех, че нещата ще се получат така - те просто се подредиха. -Хей, ти, как смееш да ни подминаваш, кучко! - някой трябваше да научи на обноски тези идиоти, но от тази страна на живота нямаше цензура. Сам си! Сам с всичко, което имаш, във всичко що вярваш!
Пешо отиде до Лора и я бутна грубо. Лора реагира, без удър, но онзи проницателен поглед още изплува в съзнанието ми и ме кара да треперам като есенно листо. Харесвах такива погледи, може би затова я приютих, затова я взех под бащиното си крило.
Кристиян отиде да помогне на Пешо да покорят жената. До колкото видях тази случка беше груб секс между двама мъже и една жена. Забавлявах се, нали знаеш, отшелнико, забавлявах се като гледах тая невзрачна сган хората. Как може да си причинявате това? Ха-ха-ха-ха толкова ненормални!
