✥Just Understand Me✥ [СПРЯНА]

The Black Queen 🖤

- Yeji, веднага се върни в стаята! -крещеше разярената учителка на отдалечаващата се фигура в коридора.
В отговор получи само вдигане на среден пръст от момичето което даже не си направи труда да се обърне.

Yeji бе решила да се махне от града за малко. Вече ѝ бе кипнало. Не можеше да търпи. Нито съучениците си, нито учителите си, нито шефа и колегите си в кафенето където работеше.

Събра нещата си набързо от вкъщи и тръгна към автобусната спирка.
Скоро тя бе на път към Пусан.

Не след дълго автобуса стигна и крайната си точка. Той бе преминал целия град докато не стигна и до плажа. Сега се чудите какво ще прави там, нали? Ами винаги щом видеха Yeji в автобус на път към Пусан, всеки шофьор знаеше къде трябва да спре.

И така. Yeji отиде на брега на морето точно на края на пясъка, където започваха скалите. Там никой не идваше и не я притесняваше.
Yeji често бягаше от стреса по този начин. Не веднъж бе прекарвала там поне по седмица. Независимо дали вали или не.  Единственото което правеше бе да постели едно скъсано и раздърпано  одеало на ситния и блещукащ на слънчевата светлина пясък на което лягаше нощем и съзираше звездите.

Таааа... Накратко за мен. Аз съм Hwang Yeji. 17 годишно момиче, което не знае какво иска от живота. Но всъщност? Какво да му искам на този скапан и пропаднал мой живот? Нямам приятели, майка ми и баща ми ме зарязаха тук в Корея, защото просто не ме харесват и... Да. Това е накратко за мен.
Любов? Питате дали обичам някой? Ха! Какво е любов? Това чувство ми звучи повече като изтезание и мъки отколкото като сърчица и лиготии за които само съм чувала. Достатъчно съм изтрадала, че да се занимавам и с такава простотия.

Обличам се в черно и често това пробужда у хората неразбирателство(към мен) и много подигравки. Станах силен човек след като мама и татко ме напуснаха и затова не обръщам внимание на всички убиди към мен. Живея сама и се справям с проблемите сама. Не ми е нужен никой , че да съм щастлива.

Бях легнала по гръб на мекия пясък и гледах как слънцето залязва. Беше много красиво. Това са единствените моменти които ми носят щастие.
Скоро на небето изгряха хилядите звезди приличащи на великолепен дъжд над мен. До тях грееше и луната с най-ярката си светлина.
За първи път от много време се усмихнах. Имах нужда от това. Да бъде сама и необезпокоявана.

Обаче скоро усмивката ми залезе както слънцето залезе за секунди.
Чух как някакви момчета приближавах. Реших да ги игнорирам и да се направя на заспала както винаги правех.

- Виж, Soobin? Какво е това там? - чух до болка познат глас. Дори не знам защо.
- Това не е ли... Момиче? - чух как другото момче започна да забързва крачката си и накрая дотича до мен следвано от приятеля си.
- Хей, хееей, ХЕЙ! - извика явно момчето с името Soobin в лицето ми, но аз отново не отворих очи. Предпочитам да ме смятат за мъртва и да си тръгнат като всички останали.
- Ами ако е умряла? - чаках тези думи. Дано след малко се разкарат. Развалиха ми настроението.
- Има пулс. Да я заведем в болницата! - чакай, чакай, чакай... Това не бива да се случва.

Онзи Soobin ме вдигна булченската и започна да ходи. Това няма да стане.

- Пусни ме веднага долу иначе ще ти обърна носа наобратно! - измъмках през зъби той веднага ме постави внимателно на земята.
- Добре, добре. Само не ми пипай носа. - хвана се за него този глупак и се отдръпнат назад.

Тъкмо да се обърна наобратно,да се върна на мястото си и другото момче ме сграпчи за ръката. Това много заболя. Сякаш сърцето ми се сви. Все едно някой ме бе пробол с нож точно там. Почувствах липса на въздух. Почувствах и много болка. Някакви спомени изплуваха. Малко момиченце.... В линейка... Но.. Ауч главата ми. Много боли... Момиченцето държи нечия друга малка ръка. И плаче? Това е невъзможно да съм аз.

Веднага дръпнах ръката си.

- Какво!? -завъртях се и погледнах към момчешките фигури взиращи се в мен с почуда.
- Какво има?! Момиче ли не сте виждали?
- Не просто... Изглеждаш странно за момиче на нашата възраст. - подсмихна се глупака Soobin.
- И откъде знаете, че съм на вашата възраст? - засмях се аз.
- Ами... Просто така. Усещане. - приближи се явно плейбоя към мен като ме хвана за талията.
Тия при мен не минават. Аз такива най-малко харесвам. Ритнах го в слабините и отново се завъртят в опита да ги оставя, но отново ме спряха.

- Извинявай? Как се казваш? - попита любезно момчето седящи право зад мен.
- Hwang Yeji! Сега за Бога ще ме оставите ли намира! Разкарайте се оттук!

~~~~~~~~~~~~~~
Ето я и новата част. Надявам се да ви хареса и да ви е инвтресна. ❤🐣