sociopath

Беше хубаво

- Доминик, скъпи! Страхотен си! - засмя се Емилиано, италианеца, при който се намирахме и потупа Доминик по рамото.

Двамата се настаниха на големия диван, който заемаше сравнително малко от помещението. Не се стърпях и започнах да оглеждам широката всекидневна. Тук беше като мраморното кралство! Плочите на земята, стълбище водещо до не знам си къде! Този беше богат!

- Скъпи, би ли дошъл при нас? - повика ме Доминик и насочих вниманието си към него.

Усмихнах се въпреки чувството, което усетих в стомаха си и тръгнах към двамата мъже. Минах покрай малката стъклена масичка между двете канапета и се настаних близо до Доминик. Той сложи ръката си на талията ми и ме придърпа към себе си. Можех да свикна с това.

- Разкажете ми! Как се запознахте? - попита Емилиано и можех да усетя вълнението и любопитството в гласа му.

Не знаех от къде се познават с Доминик и все още не разбирах същността на мисията, но се включих в играта.

- Всъщност беше много забавно! Подгони ме куче. - започнах да обяснявам, като се засмях на картинката, която изникна в главата ми.

- Куче ли? И какво стана? - попита отново тъмнокосият италианец и подпря глава на ръцете си.

- Кучето всъщност бе мое. - продължи шефът ми вместо мен. Погледнах го и се усмихнах. С удоволствие бих чул как ще продължи!

- Макс, така се казваше кучето ми, изведнъж полудя. Тръгна да тича, а аз след него и след известно време осъзнах, че не бяга просто така, а гони някой..

- Качих се на пейка с надеждата да се спася! - казах и се засмях. Ще ми се това да бе вярно!

- Така и не разбрахме защо го подгони, но добре че го направи. Иначе щях да пропусна любовта на живота ми. - довърши Доминик и ме погледна в очите с топла усмивка.

Наведе се към мен и докосна устните си с моите за кратко, завършвайки историята. Доказвайки, че съм "любовта на живота му". Не можех да отделя погледа си от него! Какво в него ме кара да се чувствам така? Не е само външността му. Неговите действия. Въпреки че не го осъзнавах, той ме завличаше надълбоко и много скоро щях да се озова на дъното. Де да знаех, че ще боли толкова!

▌│█║▌║▌║ . ║▌║▌║█│▌

След няколко часа в приятелски разговори и пиене на някаква течност, която Емилиано нарече чай, с Доминик си тръгнахме. Бях много объркан. Не говорехме за бизнес, не взехме нищо от къщата. И все пак изчаках търпеливо да влезем в колата и да попитам каква беше тази работа.