Where are you? / Къде си?

Part 2

2 години по-рано.

- Манди, да отидем да се разходим някъде, само двамата? - попитах я.

- Разкарай се, Дейвид. Имам друга работа. - отсече рязко тя и затича към стаята си.

- Е, добре тогава.. - примирих се.

Слязох надолу по стълбите, седнах на дивана и глупаво загледах телевизора. Не след дълго се нададе крясък от горния етаж.

- Майната ти! Идиот! Не искам да те виждам повече! - това бяха думите, които нервно прозвучаха от устата на Аманда.

Това обаче не бе единственото, което чух. Чу се и трясък, нещо се счупи. Качих се горе и опитах да отворя вратата. Блъснах я няколко пъти, но уви беше заключена.

- Манди! Манди, отвори вратата! – извиках продължавайки да блъскам по вратата.

Не се чу никакъв отговор. Отдръпнах се настрани, засилих се към вратата и я ударих с рамо. Отвори се. Пред очите ми се разкри ужасяваща гледка. Огледалото беше счупено, Манди беше легнала на земята със стъкло в ръка, а ръцете й бяха обляни в кръв. Изтичах до долния етаж, грабнах телефона си и веднага се обадих на бърза помощ и отново се качих горе при нея. Махнах стъклото от ръката й, взех я на ръце и бавно слязох по стълбите. След минута се чу линейка. Отворих вратата с крак и излязох навън насочвайки се към линейката. Сложиха я на леглото, закачиха някакви системи и тръби по нея.. Седнах до леглото, лекарите затвориха вратата и бързо потеглихме към болницата.

През пътя хванах ръката й и просто я гледах.. Беше толкова мирна, може би беше сериозно. Лицето й беше побеляло. Ръката й почти студена. Изглеждаше така сякаш всеки момент ще напусне тялото си, но все пак тайно имах вяра, че ще се оправи. Не знаех как, но щеше да се оправи. Вярвах го. Силно. Истински.

Спряхме пред болницата. Задните врати бързо се отвориха и веднага смъкнаха тялото на Манди от линейката бързо влизайки в болницата. Изтичах след тях, влязоха в операционната и точно когато влизах там вратата се затвори пред лицето ми. Сложих ръце на прозореца и гледах. Просто гледах без да мога да направя нещо. Скоро усетих нечия ръка на рамото си. Обърнах се, един от лекарите беше зад мен.

- Извинете господине, но ще Ви помоля да почакате в чакалнята. – каза ми той.

Примирих се и седнах на един стол. Гледах напред с празен поглед и отново.. за пореден път аз я чаках да се върне при мен.