Йонджун сигурно е имал основателна причина да го игнорира, една достатъчно разумна, за да може Субин да прости.
- Сигурен съм, че си имал своята причина.
Йонджун остана безмълвен и Субин продължи.
- Просто се радвам, че най-накрая чух гласа ти.
Нисък тътен от разстоянието, пресечен, преди някой от тях да каже нещо. Субин се спъна, когато голям трус разтърси земята, всичко около него се движеше, сякаш имаше собствен живот. Чинии и чаши бяха разбити на пода, книгите падаха от рафтовете.
Субин погледна с треперещите си очи през прозореца. Постави едната си ръка на стъклената плоскост, прехапвайки устни, за да задържи сълзите си, които се опитваха да излязат от вече зачервените му очи.
- Йонджун?
- Да?
- И ти ли виждаш това?
- ...Да - отвърна по-големия, след кратко мълчание.
- Красиво е...
Субин не можеше да откъсне очи, независимо колко искаше. Той не искаше да го признае, но Йонджун беше прав.
Светът, в който той бе израснал, светът, в който той отрасна с надежди, тъга и любов, светът, който се руши пред очите му, беше красив, толкова красив.
Звезди валяха от кораловото небе, дори не изглеждаше реално. Самата гледка към него беше нещо подобно на тези, които те описваха в книгите и показваха във филми. Въпреки спиращата дъха сцена, въздействието ѝ формираше непримиримо треперене на разбитата земята.
От падащите звезди до успокояващият глас, който той чуваше през слушалката на телефона си.
Всичко беше толкова красиво, но толкова катастрофално. Как беше справедливо?
YOU ARE READING
Soulmates | Yeonbin ff
Fanfiction[✘] : В следващия живот ще те намеря! Възможно ли е сродните души да бъдат разделени? Целият свят се срива пред очите им... Достигайки през душевната им връзка за последен път, те прекараха последните си мигове с взаимните си гласове.
