Soulmates | Yeonbin ff

~ Chapter 12 ~

~ Години по-късно ~

Издателството на весника беше фалирало още преди 2 години, така че Субин вече не работеше там. В кафенето заплатата не беше голяма, но като човек, който живееше сам се справяше с парите. Всичко се беше променило. С Бомгю се чуваха рядко, но им беше приятно да си говорят. Субин му споделляше всичко, както и Бомгю на него. Отново беше този прекрасен, разцъфнал сезон, но за Субин вече не беше красив. Лавандулата поляна се превърна в някакъв пряк път към магистрала за Сеул. Липсваше му поляната с всички спомени, които бяха създадени там. От друга страна мястото, на което Субин и Йонджун бяха, онази малка, красива пейка с тогавашното розово дръвче или така нареченото място за сродни души беше все още там, но много хора вече знаеха това място и винаги, когато Субин ходеше, пейката беше заета. Двете места, на които той обичаше да ходи вече ги нямаше. Така ли ще продължи всичко? Ах, чудеше се всяка нощ, гледайки звездите как живота му се обърна толкова много? Преди да срещне Йонджун с това чувство на самота, сякаш не познаваше себе си, сякаш се нуждаеше отчаяно от някой, който да го разбира. Някой с който ще се чувства щастлив. Сега той дори не общуваше с никой. Но се чудеше нещо, гледайки през прозореца... Ако успееше да чуе гласа на Йонджун... Ако успееше да види сродната си душа отново? Ах, сърцето му се чувстваше сякаш имаше сила да му прости. Защо? Защо можеше да му прости въпреки причинената болка?

Ах, ден като всички останали, но беше събота. Това означаваше, че Субин просто ще си стои вкъщи на дивана отегчено. Той така и правеше. Отегчен до краен предел пред черния екран на телевизора. Нямаше желание дори да си пусне някой телевизионен канал предаване, което толкова обича или новините, които все пак повечето хора гледаха, за да знаят какво се случва. Гледаше с празен поглед в една точка в стената, но от време на време местеше погледа си към прозореца, от който се виждаше просто безлюдна улица и част от небето. Нямаше желание дори да закусва. Изглеждаше сякаш мислеше върху нещо доста задълбочено, но реално не беше така. Не чувстваше абсолютно нищо. Но някак това празно усещане... Усещане за самота. Усещане за загуба...

Седеше бездействено дълго време. Но нещо прихвана вниманието му.
Телефонът, захвърлен на другия край на дивана настоятелно вибрираше. Някой звънеше на Субин.

- Да? - попита Субин с отекчен глас, помисляйки си, че отново някой си прави шеги с него или, че номера е згрешен.

От другата страна не се чу никакъв отговор.

- Има ли някой на телефона? - вече се чувстваше, че Субин е по-ядосан от преди.

- Субин...? - проговори човека от другата страна с по-задълбочен, но така нежен глас. Личеше си, че беше размекнат. Сякаш беше плакал.

Субин позна този глас... Дори след дългите години... Дори след опитите си да забрави този човек, въпреки думите, които беше казал на не кой да е, а точно на него: "Не можеш да забравиш човек, бил в минало ти." Ах, вече не вярваше ли на собствените си думи?

- Ах, толкова време мина... Може би трябваше да ти се обадя много по-рано... Поредната грешка... Но и възможност нямах...

Ясните спомени за човека с когото имаше една прекрасна част от живота си. Кратка част, но така щастлива. След заминаването му тези разговори, които понякога продължаваха дълго, бяха толкова успокояващи... Насладата, че просто чуват гласовете си от огромното разстояние. Но винаги душите им са били с хванати ръце... Съдбата не беше ли толкова жестока?