Последното поколение

София

Като личното животно на Премиера, мое задължение беше да го придружавам навсякъде- на официални обяди, на срещи с чужди посланици, балове, турнири, пътувания. Стоях отзад, едва виждайки какво се случва пред мен. Ако стоях зад Алек, той обикновенно се навеждаше и ми позволяваше да видя фалшивата усмивка на баща му, докато се ръкостиска с някой друг благородник.

Очаквах, разбира се, че в първите ми дни на свобода от карцера мерките ще бъдат затегнати. Не очаквах обаче, че Премиера ще реши да ме придружи на итервю с най-четеното списание в цялата Република.

- Така- плесна с ръце накрая Премиера.- Доста дълго си мълчахме, време е да се залавяме за работа, не мислиш ли?

Повдигнах вежди.

- Доколкото разбрах, Баян ще проучва кръвта ми- казах.

- О, значи сте се запознали! Бяха ми казали, че е наследил моя чар и ума на майка си. Засегнах се, разбира се. 

Интересно. Как ли е свършил човека, изказал това мнение? Разтрелят? Обесен? Не. Мисля прекалено мащабно. Отровен.

Аз и Баян бяхме си поговорили доста след като изпрати кръвта ми за изследвания. Признавах му, чел е много книги и се беше научил на много неща в Германия. Особено за политиците и мръстната им игра. Дали се замисляше, че баща му е най-подлият играч от всички, така и не разбрах.

- Но Баян е добро момче- кимна уверено Премиера.- Толкова ми беше мъчно, когато онези бунтовници, водени от самата Саманта Бейкър, убиха майка му...

- Майка му е... Аз...

- Представяш ли си какво беше да се прибера от Франция и да разбера, че любовницата ми, майката на сина ми, е мъртва- подхвана Премиера.- Какво си мислиш, че направих?

- Избили сте ги.

Той кимна, заглеждайки се през прозореца.

Дори не бях предположила. Баян беше толкова усмихнат и добронамерен. Винаги се страеше аз да съм добре, на мен да ми харесва разговора, а аз никога не се бях замислила какво ли му е на него.

Защо трябва да се замисляш какво му е, попита ме онова тънко гласче в главата ми. Той беше син на мъжа, който те изтезава две години. Той е син на чудожище, предполагаемо следващо чудовище. Защо трябваше да ми пука за него? Защо трябваше да ми пука за когото и да е от тях?

- Вярваш или не, София, аз и ти имаме много общо- обърна се към мен Премиера.- Опитвам се просто да те науча, че това, което обичаме, е това, заради което ще ни боли най-много. Ако сега някой ми отнеме Баян, ако някой го нарани...

Не довърши. Само поклати глава и изчака да обмисля информацията, която ми даваше. Искаше да се представи като любящ баща в очите ми. Искаше да ме привлече на своя страна.

- И съм сигурен- каза, когато не отговорих,- че ти би направила всичко, което и аз съм направил за Баян и майка му, ако ставаше дума за твоето семейство.

Братята ми. Кайрън. Никлаус. Стефан. Джейсън. Айрън. Майка ми и баща ми, който ме бяха поверили на Премиера, но въпреки това ме обичаха.

Замислих се за малкия ни апартамент- прекалено малък, за да събира осем души, но се справяхме. Спомних си как всяка сутрин се събуждах преди слънцето да изгрее и трябваше да се промъквах между главите на спящите си братя, внимавайки да не ги събудя. Спомних си как мама и татко събираха пари, за да ни изненадат и онова опърпано издание на "Хари Потър и философския камък". И когато с братята ми седяхме до късно вечер, за да можеше Кайрън да ни чете.

Да, тук можех да се съглася, че бих избила целия свят, ако някой наранеше семейството ми. Много повече дори.

- Трябва и да поговорим какво ще кажеш на Ема Майълс- скръсти ръце в скута си Премиера, като преди това се направи, че бърше сълза.- Какво планираш да ѝ кажеш?

- Ще отговарям на въпросите ѝ по начин, по който ще успокой народа и ще го откаже от бунтове- усмихнах се сладичко.

Беше вдигнал ръка преди да съм довършила, но това не ме спря да се изкажа. Той не е мой господар и никога няма да бъде. Не съм му робиня и никога няма да бъда. Може и да ме използваше като оръжие, но аз бях София Итлер и аз водех парада.

- Искам да я очароваш и да ѝ диктуваш точно каквото ти кажа. Ясен ли съм?

- Какво трябва да кажа на жената?

*****

Изпълних заповедите си точно както ми бяха зададени- бързо, ясно и точно. Говорех прекалено бързо, говорех с прекалено много магия в гласа. Усмивката ми беше толкова мека, толкова подла, толкова лъжлива.

- Благодаря за интервюто!- усмихна ми се мило Ема Майлс и се обърна към бащата на Алек и Баян.- Радвам се, че чух и Вашето мнение, господин Премиер. Ще се чуем към рождения ден на лорд Баян?

И излезе. Просто ей-така без да се обърне повече към мен.

Затова мразех всички в тази проклета столица. Не ме зачитаха като нищо повече от изметта от Артърн. Те малко или много не съзнаваха това, което бях аз. Не и като Премиера.

Може би наистина не бяхме толкова различни.

- Готова ли сте да вървим, госпожице Итлер?- попита ме.

За първи път не потреперих, когато докоснах ръката му.