Последното поколение

16 Август 1987-та година

Мика отключи килията. Хес стоеше там с изправен като дъска гръб и високо вдигната брадичка. Това не беше честно, помисли си. Баща ѝ и Менгеле вече бяха мъртви, а Рудолф Хес, който каза на Чърчил за нея и сестра ѝ беше жив.

Затворен, но жив.

Затова Мика изсипа отровата в сместа за тортата. Затова му я донесе. Усмихна се, сякаш не беше най-големия му кошмар.

- Добро утро, Рудолф!

Хес се обърна към нея, първоначално объркан, но после се усмихна топло, сякаш това момиче беше собствената му дъщеря.

- Мика! Ела, мила. Ела.

Мика си напомни, че това ще е последният път, в който сяда до Хес. Последния път, когато изобщо говори с Хес. Искаше да го накара да си признае, че е предал баща ѝ.

Седна до него и погледна нещото в ръцете му. Медальон, който беше виждала само веднъж. В бункера през 45-та.

- Идва края на дните ми - призна ѝ. - Трябва да ти разкажа защо Германия всъщност загуби войната.

Сега идваше момента. Моментът, в който щеше да си признае.

- Освен лудостта на Хитлер, сър? - попита Мика с леката си усмивка, стараейки се да не се издава.

- Аз съм виновен - усмихна се слабо Хес. - Въпросът е... Имаше две момичета - Микаела и Арабела. Дъщерите на Хитлер.

Защо трябваше да минава през всичко наново? Сложи маската на заинтересовано момиче на лицето си и наклони глава.

- Но фюрера...

- Момичетата бяха родени преди войната, а онзи идиот Менгеле им направи нещо. Някак си смеси експериментите си и създаде смес. Смес, която даде на момичетата свръхестествени сили.

До болка позната история. През следващите петнайсет години, в който Менгеле се беше грежел за двете момичета, той водеше експерименти. Постоянен въпрос:"Какво направих? Как го направих?".

Мика и Бела прекараха детските си години в експерименти.

- Майка им го изпи, но тя не оцеля раждането. Те... Те бяха чудовища. Арабела дарена с толкова силен писък, че можеше да те убие само с едно пищене. А Микаела... О, Мика! Това момиче беше отвратително. Беше като зверче, дива и необуздана, така и не разбрахме каква е нейната сила.

Вечна младост. Това беше силата ѝ. Докато сестра ѝ остаряваше, влюбваше се, Мика оставаше на петнайсет завинаги.

- Хитлер започна да тренира и двете. За да унищожат света. Често дори ги водеше в Аушвиц... Не мога да ти опиша как... Когато Арабела приключеше с евреите, онова същество... Микаела се разсмиваше.

Хес затвори очи все едно това беше най-големият му страх. Мика не разбираше това. Тя беше дъщерята на фюрера, тя се беше смяла, когато евреите умираха и не се чувстваше виновна за това. Не се чувстваше виновна и за това, че сега щеше да убие Хес.

- Затова казах на Чърчил за момичетата. В първия момент той ми се изсмя в лицето. Каза, че това не може да бъде, че съм луд, но след това му пратих запис на писалка на Арабела. И той прати наемни убийци след момичетата.

Значи затова баща ѝ ги беше защитавал толкова.

- Но момичетата оцеляха. Нямам представа дали са успели да избягат или не, но... Мика...

Хес сграбчи ръката ѝ.

-... Тези момичета и наследниците им ще унищожат света.

Мика погледна към тортата в ръцете му. Беше изял повече от половината. Добре. Тя измъкна ръката си и му се ухили.

- Знаеш ли коя съм аз? Микаела Хитлер. Честно, знаеш ли колко трудно ми беше да те накарам да си признаеш?

Хес се отдръпна, но Мика беше по-бърза. Заби ноктите си в кожата му и се ухили :

- Менгеле беше прав, че ти си ни съсипал. Мен. Сестра ми. Баща ми. И защо? Защото завиждаш. Винаги си завиждал.

Хес започна да се дави.

- Знаеш ли колко ми харесва, че последното нещо, което някога ще видиш е Хитлер, усмихващ ти се, докато умираш.

Няколко минути по-късно, когато Микаела Хитлер излизаше от килията му, Рудолф Хес, третия в йерархията на Хитлер, човека, предал семейството ѝ, беше мъртъв.