Последното поколение

София

Когато Баян ми каза, че ще се прибера у дома след толкова много време, не можех да го повярвам. Не можех да си представя какво ще е, когато отново се озова на онези разбити улици с мръсен въздух, пълни с хора с пепел по лицата. А щом започнахме да се изкачваме по бетонените стълби в студения вход, сърцето ми започна да бие като бясно препускащ кон.

Кайрън вървеше пред мен и продължаваше да ми говори :

- Всичко ще е наред, обещавам ти, Соф...

Не го слушах. Можех да мисля само за онова опърпано копие на Хари Потър, което, когато аз и Стефан се скарахме, скрих някъде до радиатора. Сигурно го бяха намерили.

Стигнахме пред вратата на апартамента ни много по-бързо, отколкото бях готова. Кайрън отвори вратата и извика :

- Прибрах се!

- Отиди да хвърлиш боклука! - викна мама.

- Аз го хвърлих сутринта! - обади се от детската стая Айрън.

- Другия боклук! - изръмжа майка ми.

Най-големият ми брат пое ръката ми и ме дръпна към кухнята, където нашата скъпа майка се суетеше до печката, приготвяйки вечерята. Беше абсолютно същата, каквато си я спомнях - тъмната коса, вързана на висока опашка, тънката фигура и очи, зелени като маслина.

Поех си дълбоко дъх. Мама. Тя беше тук. На по-малко от пет метра. Не беше на другия край на страната. Не беше на хиляди километри от мен. Беше тук. В същия град. В същия апартамент. В същата стая.

Тя вдигна глава, готова да се скара на Кайрън, че още не е взел боклука и ме видя. Очите ѝ се напълниха със сълзи, а ръката ѝ се стрелна към устните ѝ, за да сподави вика си. Бях замръзнала на място, вече разплакана, когато майка ми ме притисна към гърдите си и ме залюля в прегръдките си. Плачехме заедно, успокоявахме се взаймно.

- О, милото ми момиче! - проплака мама.

- Мамо, Кайрън не е...- гласът на Стеф секна в момента, в който ме видя, в който разпозна косата ми, фигурата ми, лицето ми. - Софи!

Откъснах се от мама с всички усилия. Скочих от земята и прегърнах близнака си.

Същата история. Рев. Рев. Рев. И сред всичките солени сълзи, усетих погледа на Баян върху тила си, но не се отделих от брат си.

А накрая се прибра и татко. За миг той просто стоеше там, до вратата, с очи, изпълнени с мъка, но и с надежда. Беше като статуя преди да тръгне към мен и да ме притисне към гърдите си. Усетих треперенето му, усетих силата, с която съдържаше сълзите си.

Държа ме в прегръдките си повече от двайсет минути, а когато ме пусна, очите му огледаха лицето ми с безмълвен въпрос. Поклатих глава само за да го успокоя.

А след това Баян помоли да говори с тях двамата. Внимателен, както винаги, ученът настоя да ги попита за някой неща, относно мен. Майка ми пребледня.

- Р-разбира се- измърмори.- Заповядайте...

- Моля, не се притеснявайте- каза Баян.- Опитвам се да помогна на дъщеря Ви преди всичко. София ми е скъпа приятелка.

Родителите ми се спогледаха, разменяйки си няколко неловки погледи.

- Моля, заповядайте в кухнята - каза татко.- София.

Ясна заповед към личното куче на Премиера.

Последвах Баян в кухнята и седнахме на дивана. Момчетата излязоха, разбрали безмълвната заповед на родителите ни.

- Какво искате да знае? - попита майка ми, разтреперена.

- Защо кръвта на дъщеря Ви не е човешка? Първо ми обяснете за плъшата кръв в картона ѝ, а след това за другия ген- каза меко Баян.

От чантата си извади папка с моето име на нея и я разтвори. Показа две снимки на гени. Едната имаше един допълнителен ген, който се оплиташе с останалите. Той я хвана и я подаде на майка ми:

- Това, госпожо Итлер, е ДНК-то на дъщеря Ви - обясни. - А това-хвана другата снимка- е копие на снимките от картона ѝ през последните пет години. Може ли да обясните?

Надзърнах над рамото му и огледах снимките. Тази с допълнителния ген... Беше моя. Погледнах към Баян.

- Какво става ? - изсъсках.

- И аз не знам - усмихна се ученият. - Обаче искам да разбера. Господин и госпожо Итлер, моля ви, розяснете, ако не на мен, на дъщеря си.

Родителите ми бяха бели като платно. Накрая майка ми излезе от стаята, връщайки се няколко минути по-късно с клетка в ръце.

- Това е кръвта на София- обясни татко.- На момчетата е нормална.

- Защо изобщо... - започнах, но мама ме прекъсна :

- Защото онази глупачка майка ти не ни обясни как трябва да се справим с перфектния ген!

Сакаш разбрал какво е казал, татко покри устата си и ни огледа, сякаш да заличи спомена за тези си думи. След това обаче видя изражението ми.

- Софи...

- Ти не си ми майка - обърнах се към мама. - А ти не си ми баща.

Татко кимна едва-едва, а мама се разплака.

- Коя е тя? - попитах с прегракнал глас. - Коя е майка ми?

- Саманта Бейкър.