Дневникът на един психопат

8: ... (2 част)

   Така. Къде. Съм.

   Да. Вярно.

   Затрупан съм с документи, от които ми се драйфа, в офис, в който (въпреки че е много голям) се чувствам като в кибритена кутия, с въздух натежал от цигарен дим и купа за малки, евтини бонбончета, пресушена от онея тримата идиоти, които най-редовно и безмилостно ми пресушават бонбончетата, лукчетата, дъвките, уискито и цигарите.

   Тъкмо приключвам с една от папките, които трябва да прегледам и посягам към оная планина от листи, която, сигурен съм, може да образува гора с размерите на Видинска област. Отварям папката. Типично като ученик, на който не му се слуша урока, а трябва (!), се облягам, леко се снишавам, плъзгам папката до ръба на бюрото и я накланям, за да мога да чета.

   Леле, не знам как стана, сериозно, но няма и секунда, след като погледа ми мина през третата страница така, все едно се състезава със светлината, вече се намирам пред вратата на оня идиот гнеден и хлопам по вратата му. Секретарката му ми квичи нещо от сорта на „успокойте се, господина е в среща! Не може да го безпокоите.."

   Бла, бла, глупости!

   Ти ще ми кажеш, какво да правя! Да бе!

   А аз съм ядосан „като хипопотам с херния"!

   (Да, това е от Цар лъв, проблем?!!! И аз така си помислих!)

   Влетявам като торнадо в офиса на Коев- министър на инфраструктурата. Усещам как Ирина и оная, квичащата, нещо мрънкат! Или се опитват да ме спрат. Ма*ната им!

   Още не ми се е прояснил погледа когато виждам мамин сладък подлизурко, да приказва сладко-сладко с някакъв (тук няма да използвам епитети, че ще загубя детската аудитория).

  - Вън!- изръмжавам и показвам с палец към вратата, която е отворена като Дерилийските порти.

   Двамата ме гледат като полезно изкопаемо в продължение на цяла половин минута и оня, другия, най-накрая решава да надигне големия си задник от стола, да смъмри едно "Довиждане" и да напусне. Затръшвам вратата след него с такъв замах, че цялата сграда се разтриса.

   Нужна ли беше тази минута докато тоя се махне? Не. Той спокойно можеше да скочи през прозореца и да спести времето на половина.

  - Ти! Гад мръсна! Копеле жалко! Идиот, олигофрен, простак, низък долен червей...- и започвам през зъби да процеждам всяка една ругатня.

   Е сега вече загубих детската аудитория. Някой да сложи червена точка за 32-годишни.

  - Но господин министър...- прави се на обиден оня... депутат!

  - Я не ми ги играй тия! Ти идиот ли си, малоумен ли си, е*ач, д**ач, ч**иджия нещастен...! Ти имаш ли представа, че си свил повече от половината пари от проекта, жалък, долен, нещастен, малоумен...

  - Чакайте! За парите за поправка на онези пътища ли говорите?

  - Не ми се прави на чиста и неопетнена сълза, кретен!- извиквам аз и стоварвам цялата папка с документи на бюрото му.

   Тук вече става страшно, затова ще пропусна тази част! Викам, викам, заплашвам, псувам, викам, заплашвам, викам псувайки. Общо взето тоя слабоумен идиот, замесен в онази новина с пътищата и катастрофиралото момче, беше взел толкова много пари, че в края на краищата не бяха останали за довършването на самия път!

   Знайте, че се използват най-евтините материали. Смятайте за какво грабене става дума!

   Та след цялата тази тирада, на която отначало той реагира като шотландския боец Дънкън Маклау (или там както се казваше), мина през няколко по-низки етапа и накрая тотално деградира в бълхата на мишката в ъгъла.

  - Събирай си нещата, пускам ти заповедта за отстраняване!- завършвам аз и със същата скорост, гняв и каквото се сетите още изхвърчам от офиса му.

   Премиер Росенов 1: Министъра на инфраструктурата 0