Момчето и цветята | Bulgarian original novelette

09 | топлина

❀ ❀ ❀

АНДРЕЯ БЕШЕ САМ. Обитаваше вселена, която не бе населена от никое друго човешко същество. Случайните минувачи в градския парк бяха просто фантомни видения. Сенки на отдавна изчезнали илюзии. Той не можеше да ги докосне, не можеше да ги почувства.

Есенният студ проникваше през тънките му дрехи и хапеше кожата му. Въпреки че слънцето светеше ярко на фона на безоблачното небе, то не излъчваше никаква топлина. Или поне на Андрея така му се струваше.

Той не усещаше пръстите си, бяха толкова измръзнали. Разтърка ръцете си една в друга, но и това не помогна да ги сгрее. Накрая ги пъхна под мишниците, седна върху най-близката пейка в парка, качи краката си на седалката и се сви в единия ѝ край. Опря чело на коленете си и опита да успокои бушуващите си емоции. Адреналинът от схватката с брат му все още не се бе оттекъл от кръвта му и заглушаваше всяка физическа болка в тялото му. Това бе единственото нещо, което му помагаше да стои изправен.

В мислите му отекваха виковете на брат му. Пред очите му танцуваха многобройните послеобрази на баща му. В сърцето му се забиваха хиляди иглички от равнодушието на майка му. За всичко беше виновно неговото семейство. Неговата собствена кръв. Мразеше ги, всички тях.

Така ли се бе чувствала Елена? Това ли бе вкуса на безсилието, което тя бе изпитвала, когато е гледала майка си в очите? Андрея винаги си бе мислил, че разбира страданието ѝ. Едва сега осъзна, че е лъгал не само себе си, но и Елена. Това ли бе наказанието, което му бе отредено за грешката - да преживее нейната съдба през собствените си очи?

Андрея усети, че от носа му се стича нова струйка кръв. Понадигна се и я забърса с края на ръкава си. Вгледа се в кървавото петно - изглеждаше прекалено тъмно върху индиговосинята му блуза. Прехапа устната си и в следващия момент върху езика му се разля металическия вкус на кръвта от раната.

Не можеше повече да удържа в себе си всепоглъщащите го угнетителни мисли и сюрреалистични спомени. Трябваше да намери начин да се измъкне от тях, преди да са завладели цялото му същество.

Андрея стана от пейката и пое отново по алеята. Усещаше краката си по-тежки от преди, а главата си по-замаяна. Адреналинът отдавна бе напуснал веселенията на тялото му и вече нищо не поддържаше двигателните му функции. Андрея се крепеше единствено благодарение на силата на волята си.