Heart of Shadows

~ Chapter 8 ~ Cressida

Може да се каже, че не бях изненадана да разбера, че леля Арзеида се е върнала в двореца, веднага щом е разбрала за днешната церемония по вричането ми.

Тя седи при мен, докато се приготвям, и се оплаква как стражите все още я задържали на входа на невидимия щит, обгръщащ кралството от всички страни, без да имат друго основание за това, освен знанието, че е вещица. Това не ме ядосва толкова, колкото би ме ядосало преди. Дори смея да твърдя, че оставям оплакванията й да минат покрай ушите ми. Леля ми винаги е имала навика да преувеличава всяка приказка или клюка, която излиза от устата й.

Карина седи на леглото до нея и старателно попива всяка нейна дума. Не желая да слушам как изтъква пред дъщеря ми колко неоправдани могат да бъдат жените от нашия вид, но не я спирам.

Преструвам се, че се гледам в огледалото, доизпипвайки нещо по прическата си, но това далеч не е така. Всъщност следя съсредоточено отраженията им зад себе си. Двете дотолкова си приличат, че би било напълно естествено да нарека Карина нейна дъщеря, вместо моя. И двете имат лъскави, дълги до кръста рижи коси, и странни смарагдовозелени очи - толкова големи и блестящи, че може да се нарекат свръхестествени. Дори облещват по един и същи начин, докато обсъждат разпалено някаква тема или се взират умолително в някого. В леля си сякаш виждам това, в което Карина ще се превърне, щом порасне. Надявам се единствено да успея да възпитам в Кари това, което майката на леля ми не е успяла в нея.

- Защо ли не се учудвам, че най-сетне настъпи ден, в който обичната ми племенница действително ще се обвърже с един... елф – с неочаквана бързина сменя темата тя, изричайки погнусено последната дума. – С едно от тези остроухи чудовища с остри зъби и нокти.

- Дръж си езика, лельо - предупреждавам я аз, хвърляйки поглед към Кари, която ни гледа мълчаливо отстрани и се мъчи да скрие смутената руменина, избила по бузите ѝ.

- Разбира се - започна да недоволства тя. - Кой въобще се нуждае от мнението на леля Арзеида? О, мила племеннице! Душата просто ме боли за теб. Все още не мога да повярвам, че си се съгласила да изпълниш подобен обичай. Да се отдадеш на някого. Що за извращение? Това не би трябвало да е съдбата на една вещица.

- А каква трябваше да е съдбата ми, лельо? - Обръщам се към нея със суров глас, спирайки да прокарвам дървения гребен през косата си. – Да отдам целия си живот на самота? Да развратнича ден и нощ с противни непознати вещери и да народя многобройна челяд, която да бъде пълнеж за клана? Не. Това не е за мен.