Heart of Shadows

~ Chapter 9 ~

Тихо открехвам вратата на покоите на Кресида и Зев. 

Сестра ми спи в леглото, покрита под куп пухени завивки. Присядам внимателно до нея и за секунда само гледам как гърдите ѝ се надигат и спускат в равномерно дихание. Прислужничките са се погрижили да отстранят церемониалната й рокля и да я заменят с нежна бяла нощница, а Арзеида не пожела да се примири, докато не изцери поне наполовина раната ѝ с магията на камъка. Оказа се, че антефактът се нуждаел от чиста енергия и пълна уравновесеност, за да подейства благоприятно на тялото ѝ. Веднага, щом Арзеида се поуспокои в името на благото на Кресида, той започна да искри в ярко зелено. Ала въпреки че след известно време раната на сестра ми постепенно започна да се затваря, все още е твърде лоша. Лечителите, които Азриел назначи да се грижат за нея твърдят, че кинжалът е потънал дълбоко в плътта ѝ, че е минал през мускулите и костите ѝ, засягайки жизненоважна област, но заявиха, че подробности относно състоянието й ще науча след още по-обстоен преглед.

Нежно вземам ръката на Кресида в своята и я полагам в скута си. Тя леко размърдва пръсти в дланта ми и миг по-късно повдига натежалите си клепачи, пърхайки с тях леко и сънено. Ръката ѝ откликва и стисва моята в отговор. На допир е толкова ледено студена, че тръпки полазват гръбнака ми. Пренебрегвам кълбото нерви, образувало се в стомаха ми и се привеждам напред, за да помилвам нежно бялата ѝ скула. Мека усмивка се разлива по лицето ѝ, което прислужничките са се погрижили да почистят до блясък, подобно на цялото ѝ тяло – измито до последната капчица кръв.

- Добре ли си? – С мека усмивка затъквам кичур коса зад ухото ѝ.

- Не ме мисли – отговаря тя. – Скоро ще се оправя. Кажи ми ти добре ли си?

- Ти спаси живота ми, Кресида.

- Трябваше – отвръща тя и взема ръката ми в своите две. – Никога не бих позволила някой да те нарани. Мой дълг е да те защитавам.

- Не си длъжна да поемаш кинжали вместо мен, Кресида – отвръщам аз със строг, назидателен тон. – Следващия път, когато видиш някой да се промъква иззад мен, просто изкрещи името ми. Предупреди ме. Но никога не се хвърляй с главата напред. Разбра ли ме?

- Да, мамо. – Весела усмивка повдига немощно устните ѝ. – Въпреки това да се надяваме, че изобщо няма да има следващ път.