Don't Cut.

Chapter Eleven - "Dead".

Когато влязох в общежитието, единственото което видях беше как Люк седеше на леглото, сгушил възглавницата на Хари и спеше. Не бях сигурна какво правеше в стаята ни, но честно казано не ме и интересуваше; мястото му не беше тук.

Приближих се до него, събудих го и го изкарах от стаята ни преди да съм получила сърдечен удар от гняв, след което заключих вратата след себе си и въздъхнах тежко, когато усетих как от нерви, стомахът ме заболя и някакво ужасяващо чувство, което бях изпитвала неведнъж ме налегна. Може би заради фактът, че Аарън бе избягал от болницата, не знаех къде по шибаните дяволи са родителите ми и презирах Хари, усетих как ми се повдига.

Бързо изтичах в банята, вдигнах капака на тоалетната и започнах да изкарвам всичко, което бях изяла през последните дни. Чувствах се благодарна заради фактът, че косата ми бе вързана в точно този момент.. Когато най-накрая спрях да повръщам, натиснах кранчето за водата, измих лицето си със студена вода и измих зъбите си.

В следващият миг, чух как някой почуква на вратата. Сбърчих вежди объркано; Хари си имаше ключ, Люк нямаше как да влезне, Джейн и Нат ги нямаше, а Сорорити нямаше да посмее. Кой ли беше?

Отворих вратата, а гледката ме накара да потреперя;

Господин Патън, канцлерът на Кембридж, стоеше пред вратата и се усмихваше толкова глуповато.. В следващият миг проследих погледа му и разбрах, че оглеждаше тялото ми. Усетих колко неудобно ми става, след което сбърчих вежди и скръстих ръце, трябваше да разбера какво иска този мъж от мен.

- Да, господин Патън? - попитах тихо.

- Здравей, Рейна. - усмихна се още по-широко мъжът с просребрената коса. - Дойдох, за да ти оставя едни формуляри. Трябва да ги попълниш и най-накрая да решиш какво ще следваш. Ще очаквам да дойдеш до офиса ми в сряда, за да ги оставиш и да посетиш лекциите си.

Кимнах леко озадачено, след което не припаднах, когато мъжът се намърда през малкото разстояние от мен и вратата и влезна в общежитието, което споделях с Хари. Какво си позволяваше този мъж по дяволите?

Огледа стаята леко недоволно, сякаш бе видял умряло животно на пътя, след което остави листовете на една дървена масичка, която принадлежеше на Хари. Запъти се към изхода на стаята, но противно на очакванията ми, само затвори и заключи вратата. В следващият миг се приближи до лицето ми, затисна тялото ми в стената и постави единият си крак между краката ми, опитвайки да ги разтвори. Обърканото ми изражение не можеше да се обясни в този момент.