Roommates

24

Излишно е да казвам как измина оставащата част от деня ми. Цяла вечер не мигнах, а на моменти бях дори на ръба да се разплача, заради всичката тежест, която носех на плещите си. Майка ми ме проверяваше през тридесет минути, мислейки си, че ще ми стане по-добре, че имам някого до себе си, но облекчението от този факт, така и не дойде. Поговорихме за кратко и разбира се, трябваше да призная вината си. За щастие ме разбра, но какво значение имаше това вече? Бях изгубила и Том, и приятелките си.

Може би не заслужавах да имам хора около себе си. Хора, на които да имам доверие и от които да получавам същото в замяна.

Беше около един на обед, когато изненадващо някой позвъня на вратата. Мама отвори и вероятно е бил пощальонът, защото веднага след това вратата се затвори. Така и не напуснах стаята си, след като Том си тръгна. Нямах и особено желание да го направя.

Чувствах се ужасно самотна. Сякаш бях прокълната да умра в самота. Да усещам малка щаст от щастието и щом си помисля, че бе завинаги тя се превръщаше в заблуда, докато аз наблюдавам как мечтите ми една по една рухват. Лош човек ли съм?

Почувкване по вратата ми ме извади от мислите. Ако беше майка ми, едва ли щеше да почука. Надигнах се от леглото, колкото и да не исках и се принудих да отворя вратата. Учудващо се оказах лице в лице с букет от маргаритки, прикриващ лицето на познатото момче, отговорно за по-голямата част от мъката ми.

-Съжалявам, че се държах като глупак.-бе единственото което каза, преди да отворя вратата малко по-широко, за да влезе. Той ми подаде букета и се настани върху леглото ми, очаквайки да седна до него.

-Защо си тук?-попитах объркано.

-Исках да се извиня.

-Ти? Защо? Нали аз бях използвачката, целяща да съсипе живота ти?-дори да бях щастлива от факта, че е решил да говори с мен по една или друга причина, все още не бях преодоляла думите му от по-рано. Дори да ги заслужавах.

-Не беше така. Бях наранен и ти наговорих какво ли не. Съжалявам, че бях задник.

-Значи вече не се сърдиш?-опитах да се подсигуря.

-Не съм ти бил сърдит. Просто наранен, както казах.-промърмори с тих глас.-Не ми стана приятно, когато разбрах, че ти и бившето ми гадже сте имали план да ме съсипете...-

-Планът не беше мой.-поправих го.-Стефани се опита да ме накара, да се включа в него, защото знаеше, че няма да се справи сама. Аз отказах. Не го направих, Том.

-Вярвам ти. Благодаря ти, че не ме предаде...-въздъхна и хвана дясната ми ръка, привличайки погледа ми. Сърцето ми заби още по-бързо, мига в който засякох очите му. -Виж, Рем, няма да те лъжа. Ценя те адски много и отдавна не съм бил толкова близък с някого. Преживял съм много и не мога да си позволя са изгубя още някого.

-Съжалявам, че те карам да се чувстваш така. Не исках, наистина...-

-Не се натъжавай сега. Вече всичко е наред и можем да върнем всичко по старо му, знаеш, приятелстото ни и останалото.

-Останалото?

-Искаш ли да излезем по-късно?-попита, напълно игнорирайки въпроса ми. -Може да дойдеш в работата ми и да хапнем, в края на смяната ми, а после ще отидем на кино.

-С удоволствие.-усмихнах се.-Но не може ли да пропуснем това с работата ти? Не че имам нещо против, но не изгарям от желание да се срещам с онова момче. Сещаш се.

-Колегата ми?-кимнах и се усмихнах извинително, спечелвайки си секунди в рая, изпълнени със сладкия му смях.-Не се тревожи за него, сладурче, той все още си мисли, че сме заедно и няма да ти създава никакви грижи. А и не е лошо момче, кълна се! Всъщност е много учтив.

-И просто ще продължиш да го лъжеш така, че сме гаджета?

-За сега.

За сега?
Само един човек на този голям свят можеше да ме накара да плача цяла вечер, обвинявайки се за целия ви прокелт живот,  и да се усмихвам цял ден, тръпнеща от нетърпение за всеки следващ ден.

Бях права.
Том Холанд, специален си...