Roommates

26

Знаех, че Том щеше да прекара поредната си смяна, стресиран, недоспал и изтощен. Затова реших да отида в заведението и да му помогна. Не бях специалист на тема ресторантьорство и заведения, но можех да правя някои неща и вярвам, че дори и това би му било от помощ в момента.
Още щом стъпих в сградата зарязах част от вещите си върху една от свободните маси и започнах да разчиствам другата, за да могат новите клиенти да се настанят спокойно.

-Сега ще ви донеса менюта.-усмихнах им се учтиво и преместих ненужните чаши върху плота срещу свободната маса.

-Реми?

-Здравей!-поздравих Том, докато подавах менютата на клиентите.

-Какво правиш тук?

-Реших, че имаш нужда от помощ.-усмихнах се, почиствайки друга маса, която клиенти на ресторанта току-що бяха напуснали.-С какво да ти помогна сега?

-Осъзнаваш, че ще капнеш от умора, а няма да получиш, кой знае какво възнаграждение, нали?

-Не съм тук за възнаграждение, Том. Дойдох, за да помогна на приятел.

-И въпреки това. Не искам да отнемам от ценното ти време. Вярвам, че си имаш достатъчно проблеми на главата.

-Престани да мрънкаш, затова че се опитвам да помогна!-извъртях очи, оставяйки празната чиния на плота до него.- Ще ми кажеш ли какво да правя или сама да се захвана с нещо?

-Като мой помощник, ще ти отдам честта да си избереш сама. Имаш много опции.-пошегува се той.-Може би ще е най-добре, ако аз измия мръсните чинии и подготвя фрешовете, докато ти почистиш останалите маси и вземеш поръчката от маса девет.

-Разбира се, шефе.-подхвърлих игриво, оставяйки вещите си на страна.

-Все още не мога да повярвам, че ще си изгубиш деня заради мен.

-Престани, Холанд! В момента ти си губиш времето. Захващай се с чиниите!

-Мисля, че позицията шеф отива повече на теб. Погледни се само! Заповядваш ми, сякаш цял живот си командвала. Да не би да си тренирала?-засмях се на глупавият му извод и се огледах наоколо.

-Ще ми дадеш ли тефтерче и химикалка?

-Провери в шкафчето под мивката.-въпреки че той изглеждаше все така изтощен, продължаваше да се държи сякаш всичко беше наред. Шегуваше се и беше мил непрестанно. Не знам защо, но подозирах, че работата не бе единственото нещо, което не му даваше мира. Докато се бях навела, в опит да открия химикал в тясното шкафче, усетих присъствие зад себе си. Обърнах се бавно, заставайки лице в лице с брюнета. Усмихнах се, в опит да разбера какво се случваше в момента, но обяснение така и не получих. Преди да се усетя, получих топла прегръдка и изгарящ поглед, тръпнещ в очакване.

Нямам представа какво искаше той, но ми харесваше да бъдем толкова близки. Да се прегръщаме без притеснение, че някой ще си помисли нещо грешно или че един от двама ни ще се чувства неловко. Чувствах се добре дори и да не знаех как да оформя изречението си под горещия му поглед.

-Не мислиш ли, че трябва да...-започнах аз, макар да знаех, че нямам ни малка представа какво точно исках да кажа. И когато спрях посредата на изречението си, осъзнах колко загубена всъщност бях.

-Много те харесвам, Реми.

-Аз също те харесвам. Много.-повторих тихо без да отделям погледа си от прекрасните му светли очи, затаила дъх от близостта ни.

-Може ли да те целуна?

-Какво?

-Да те целуна?

-Защо ме питаш такова нещо?-заекнах от неудобство. Усещах как бузите ми започваха да се затоплят от самосебе си и бях почти сигурна, че ако нещата продължаваха да се развиват по този начин, скоро нямаше да мога да кажа каквото и да е било друго.

-Не знам. Нервен съм.

-Защо си нервен?

-Защото наистина те харесвам.

-Това не е причина да бъдеш нерв...-каквато и да е било глупост, която щях да изрека в момента, бе прекъсната от нежните устни на Том, които той внимателно постави върху моите. Няма да лъжа, почувствах се вълшебно. Сякаш бях някъде в рая. А дали не бях? Жива ли съм? Мъртва ли съм? Не знам. Но знам едно. Бях много загубена по това момче.