Dear first love,

Мишел

Тичах с всички сили. Не можех да оставя нещата така. Трябваше да му обясня. Да му покажа истината. Иначе - край. Ако не успеех да стигна навреме, ако се забавех само с две минути, ако той се качеше на шибания самолет, всичко щеше да отиде по дяволите.

Оставих всичките си задръжки, влизайки през автоматичните врати на летището. Нямах никакво време за губене.

- ДАНИЕЛ!!! - извиках с цяло гърло и глас, колкото ми беше останал от бягането. Дишах и издишах неудържимо. Краката ми едва ме държаха и усещах как започваха да ме предават. - ДАНИЕЛ!!

- Лин?! - Едва не заридах, чувайки прекрасния дълбок глас, обръщайки се към стройната мъжка фигура, красивото лице и тъмната чуплива коса. Но, когато каза следващите си думи, гласът му беше леден. - Какво, по дяволите, правиш тук?!

Приближих се към него. Той не ме отблъсна, слава на боговете. А когато ароматът му ме блъсна, едва се сдържах да не го прегърна и да заровя лице в гушата му. Но не, нямаше време.

- Възнаграждението ми - казах задъхано. - Искам да го получа сега.

- Казах ти, че ще ти ги пратя от Франция - процеди студено той. - Сега бързам.

- Не искам тъпите пари. - Отвърнах яростно. Кръвта ми кипеше ли, кипеше. Но не бях бясна на него. - Това, което искам е...

^^^

Даниел

Докато шофирах към дома на Лин, която всъщност седеше на седалката до мен, в главата ми витаеха три мисли:

1. Добра идея ли беше?
Цялата работа с фалшивото обвързване си беше леко шашава, но всъщност както и да го мислех беше най-добрия вариант за ситуацията.

2. Какво печеля аз от цялата работа?
Реално се отървавам от мрънкането на родителите ми, че съм бил затворена антисоциална личност, излизайки на срещи с приятелката си. Също така, ни най-малко маловажно - онази пиявица, Мелъни, най-накрая ще се откаже от досадните си опитите за свалки.

3. Какво правим, ако наистина започна да я харесвам?
Няма шанс. Да, момичето е красиво. Да, определено е и умна. И да, със сигурност е забавна. Но ще поддържам приятелски отношения с нея. Нищо повече.

Когато тръгнахме от кафенето я поканих на гости, за да я запозная с някого. Тя ме изгледа съмнително, обаче прие. А когато стигнахме до колата ми, едва не се ухилих като идиот. Защо ли? Защото в момента, в който извадих ключовете за черното Audi A8 Quattro и отключих автомобила, долната ѝ челюст леко се разхлаби. Следващият ѝ въпрос беше "Караш Audi A8??!!!!", след това "Ти си просто нереален.", а когато се качи вътре и седна на кожените седални, въздъхна "Свети гръцки богове, сигурно сънувам."; после се огледа с възхищение и добави: "Само не ме събуждайте!". Скъсах си задника да се смея с това момиче, наистина. Особено след петте пъти, в които ме попита "Да не е на баща ти??". А сега, когато пътувахме към тях, ѝ разказвах за първата ми кола, Audi A4, на която се учех да шофирам около година във Франция.