Dear first love,

Малък фъстък

- Ами... Да не прекъсваме нещо? - каза русото момче.

- Майкъл! Братле, защо не каза, че си убедил баща ти? - попита го Даниел и скочи напред да се изправи, но реалността бързо го накара да се облегне назад отново. Погледна навъсено гипсирания си крак за момент и върна вниманието си към русокосия. Даниел гледаше момчето с топъл поглед и усмивка, а за моя изненада той изглеждаше толкова прекрасен, когато се усмихваше. "Сигурно се случва веднъж на повече от 12 светлинни години."

- Ами, за да те изненадам! Но, доколкото виждам, не си толкова самотен и без мен... - Погледна с приятелска усмивка към мен и намигна на Даниел.

- Не, не е това, ние не... - започнах аз, но тогава Ноа впи тъмния си поглед в мен и ме накара да застина. Не казваше нищо. Беше ли ме познал? Или в момента се чудеше откъде съм му позната.

- Кой е това, Майкъл? - попита Даниел, прекъсвайки мислите ми.

- Всъщност и аз не знам... - Погледна го подозрително. - На рецепцията каза, че ще посещава някой в стая 315. Това е твоята стая, затова дойдохме дотук заедно.

Изведнъж от коридора се чу изненадващо познат за мен женски глас, който накара двамата стоящи на вратата да се обърнат.

- Ноа?! Какво правиш? Баба ти е в тази стая.

Малкото момиче в мен разпозна нежния женствен глас. Това несъмнено беше майката на Ема, лелята на Ноа. Харесвах тази жена, беше мила с мен и постоянно ни снимаше с Ема.

- Извинете, грешна стая. - каза Ноа, обърна се и си тръгна най-безцеремонно.

КАКВО. ЗА БОГА. БЕШЕ. ТОВА?!?!?! Той не ме позна. Наистина изглеждам доста различно, но... Той сериозно ли?! Дори ми чу гласа и пак не ме разпозна...

Оставих телефона си на нощното шкафче на Даниел.
- Даниел, връщам се след малко. - казах аз, тръгвайки след Ноа.

- Чакай, познаваш ли го?! - извика той, но аз бях вече в коридора.

Докато изминавах разстоянието между стаите по коридора, през главата ми мина отново гласа на леля му. "Баба ти е в тази стая." Защо баба му беше в болница? Доколкото знам тя нямаше заболявания. Дано не беше нещо сериозно.

Стигнах до врата, вдигнах ръка да почукам и колебанията ме връхлетяха. "Ами ако и те не ме разпознаят? Ако дори не ме помнят? Ако не са останали с добри чувства към мен, след като не сме се чували дори за две-три години?"