𝗦𝘁𝗶𝗴𝗺𝗮 || 𝚝𝚊𝚎𝚔𝚘𝚘𝚔

13 - ,,Like father, like son"

Пръстите на Джимин стояха сковани, опрени о панталона, който обвиваше кръстосаните му крака. Покривът, върху който беше седнал, студенееше под тялото му, а вятърът свистеше в ушите му. Времето беше ужасно, но да стои в сградата на училището го правеше неспокоен. Шумът от крясъците на учениците му създаваше непокойствие. Имаше нуждата да се усамоти. Напоследък човешките контакти го отвращаваха и въпреки това копнееше за такъв. С един по-специален човек.

Джимин щеше да излъже, кажеше ли, че Юнги не му липсва изобщо. Истината е, че не можеше да спре да мисли за него. Образът му нахлуваше в ума му и караше сърцето му да препуска твърде често. Една натрапчива мисъл, че Юнги може да се промени и нещата между тях да се оправят, не му даваше мира. Знаеше, че е малко вероятно, почти невъзможно, но съзнанието му неволно се захващаше за надеждата и не я пускаше. Джимин не можеше да контролира това как възприемаше чувствата си, както и тези на другия, колкото и да искаше. Знаеше, че обича това тъмнокосо момче и предпочиташе да вярва, че Юнги изпитваше същото към него. Трудно му беше да си представи нещо различно от това.

– Може ли да седна тук? - обади се един до болка познат глас отстрани, изваждайки го от размишленията му и карайки го да трепне.

Джимин почувства, че сънува, или може би халюцинира. А в такъв случай нямаше значение какво се случеше, така че присви рамене и отвърна първосигнално:
– Живеем в свободна страна.

Русокосият усети тежестта на тялото, което се настани близо до него - достатъчно, че да вдъхне аромата му. Струваше му се нереално, но беше толкова близо до действителността, че той се усъмни в това дали изобщо сънуваше и нервно стисна плата на панталона си.

– Джимин, - започна момчето до него, докато блондинът попиваше внимателно всеки звук, излизащ от устата му. Беше убеден, че самият Юнги седеше до него и му говореше. Известно вълнение като че се повдигна в гърдите му неволно. - мразиш ли ме?

– Не - побърза да отговори другият, когато обаче си спомни последният им разговор.

Спомни си какво беше казал тогава, както и че наистина го мислеше. Вятърът, който духаше срещу гърдите му, потисна порива от възбуда, който го бе облял. Джимин не можеше да допусне Юнги до себе си отново. Поне не сега.
Болезнена въздишка се изтръгна от гърлото му, докато мислите му препускаха. Нямаше смисъл да пресилва това, което мислеше, нито да го смекчава. Трябваше да е честен, за да не позволи на съвестта си да го гложди.