След дългият ни смях,настъпи неловка тишина. Все трябваше някой да започне нов разговор,ии явно този някой щях да съм аз.
-Може ли да ме закараш по-късно до вкъщи? - попитах аз.
-Разбира се. - усмихна се той.
Ии тишината отново настъпи. Докато Зейн не я наруши,отново.
-Учиш ли някъде? - попита ме той.
-Ами учех,но след като изпих кръвта на директора,вече не. -казах аз,а той се засмя. - Ами ти?
-Ами ,всъщност да. - Отвърна той.
-Страхотно. - усмихнах се фалшиво.
Явно забеляза това.
- Има ли ти нещо? - попита с притеснен поглед.
-Ъм да,всичко е наред. Просто не обичам да се смея,не съм свикнала да имам приятели и се държа като идиот,ии нда, аз съм като вълк-единак. - отговорих,гледайки настрани.
-О. - Това бе единственото,което той каза.
-Е,аз трябва да тръгвам. - Казах,ставайки от стола. Тръгнах по стълбите,за да взема мешката си. След две минути слязох и тръгнах към вратата. Но нечия ръка ме спря. Да,ръката на Зейн.
-Нали аз щях да те закарам? - попита той.
-Ъм,няма нужда.
- Не,има нужда. Изчакай само минутка.
Не можех да споря с него,затова просто зачаках.
След няколко секунди той вече беше пред вратата,чакайки ме да тръгна.
Докато пътувахме не си говорехме,само и единствено,му казах адреса на мястото,където се намира къщата ми.
Когато пристигнахме,набързо излязох от колата и само помахах на Зейн.
-Чао. - Усмихна се той.
Влизайки вътре,веднага заключих входната врата и се затичах нагоре по стълбите. Гадно е да живееш сам в такава огромна къща. Но за сметка на това,аз не спя в ковчези,тъй като нищо не ми ставаше от светлината. Може би вече съм го споделяла,но няма нищо лошо да го кажа пак.
Влязох в банята и пуснах водата,за да напълня ваната.
След 10 минути беше готова. Съблякох дрехите си и се потопих в топлата вода. Когато излязох,погледнах часовника си. Лол,повече от двадесет минути седях във ваната. Докато се обличах чух шум от долният етаж. Но..я чакай,аз живея сама. Кой ли е?
Взех една бухалка от шкафа си и тихо слязох по стълбите. Без да издавам много звук,слязох по стълбите. Какво по .. - нещо прекъсна мислите ми. Нещото,което прекъсна мислите ми,ме накара да замръзна на място!
-Мамо? - извиках достатъчно силно,колкото да ме чуе.
