Събудих се от ужасната ми аларма, която редовно ме събуждаше за работа, и която не проумявах защо не съм изключила.
Гледах тавана горе няколко мига и изведнъж ме връхлетя болка в стомаха. Сетих се, че бях пила предния ден и направо се паникьосах. Не си бях взела лекарство за раздразнен стомах, понеже не планирах почивка в смисъла, който използваха за нея двайсетина годишните (напивания през вечер, в най-добрия случай), а този, който беше за трийсет годишните, уж малко по-улегнали хора ( разглеждане на забележителности, разходки сред природата, събиране на тен на някой шезлонг), така де. Станах много внимателно и се устремих направо към стаята на Кайл на четири стаи от моята. По пътя осъзнах с какво съм облечена. Бях с вчерашния кроп топ, но без късите дънки, само бикините. Побързах към стаята. Явно опита ми да си облека пижама е завършил неуспешно, вероятно след като ми се е отвлякло вниманието, което е много лесно, когато се напия. Ох, как можах да пия толкова!?
Накрая стигнах до стаята на Кайл и заблъсках по вратата. Той отвори след две минути блъскане, в които вече с е бях превила от болка и влязох веднага, защото по коридора се задаваше едно ранобудно щастливо семейство, а не исках да ме виждат така.
- Мамка му имаш ли нещо за стомах?- питах веднага след като затвори вратата. Понеже беше сънен, му отне малко време докато разбере, какво му говоря след това за щастие почна да рови из куфара си.
Докато седях в стаята на Кайл и се възстановявах с помощта на лекарството, се мъчех да си спомня нещо от снощи. Глождеше ме въпроса, защо не мога да си спомня нищо и кого бях видяла вчера в бара.
- ...и човек не може да те спре. А и не бяхме в състояние особено, тези от бара сто процента сипват нещо повече от алкохол в алкохола.- говореше Кайл- Аз помня всичко до момента, в който видяхме Мелъни и Рейн, и на приятелката им не помня името...
- Чакай, чакай, кой, какво?
- Не помниш ли, това беше още преди да ни дойдат третите питиета, е не прощаването де, но като ги видяхме. Стига де, те не са ли в твоята стая? Не ги ли видя поне като излизаше?
За какво изобщо ми говореше? Мел и Рейни бяха най-добрите ми приятелки още от колежа. В първата година с Мел бяхме в една стая в общежитието, после си намерих апартамент и след като се изнесох на мое място отиде Рейн. Да, сега с Мел са по-добри приятелки от колкото са двете с мен, но пак всичко ми споделят, а и аз си имам Кайл, така че не се чувствах пренебрегната. До сега. Но не биха дошли до тук без да ми кажат.
- Какво говориш, как ще са тук и аз няма да знам?
- Е, наистина нищо не помниш. Защо направо не отидем при тях и те ще ти обяснят отново. Едва ли и те помнят какво се е случило снощи и няма да им е приятно да се събудят сами в чужда стая.
Отворих вратата на стаята си и наистина те бяха там. Още спяха, Мелъни беше във ваната, Рейни на един футьойл, а Лилиан (името ѝ ми изникна заедно с някои моменти, които много ме притесниха, но и малко развълнуваха) беше на леглото, явно е била до мен, но сега се беше разположила по средата. Кайл събуди Мел, а аз Рейни и Лилиан.
Говорихме много. Разбрах наново историята на трите жени. Лилиан била братовчедка на Рейн и наскоро я повишили, затова решили да дойдат тук за да го отпразнуват. Щели да поканят и мен, но те планирали почивката преди месец и половина, когато бях потънала в случая на Хайнриц Шон. Реших да им повярвам, защото до тогава не помнех да ме бяха лъгали. Те не бяха от лъжкините, по-скоро аз бях тази, която криеше подробности и лъжеше понякога. Не че се гордеех с това, но така си бях. И този път докато си разказвахме това, което помнеше всеки, аз не споменах какво си спомних за Лилиан и мен. Сигурно щеше сама да сети по-късно, а аз щях да имам време да си помисля. И въпреки че уж си изяснихме почти всичко, нещо още ме глождеше отвътре, сякаш имаше и още нещо. Важно при това. Забутах притесненията в далечен ъгъл на съзнанието си (временно), когато предложиха да отидем заедно на закуска. Всички се върнаха по стаите да се приготвят. Мелъни, Рейн и Лилиан по някакво съвпадение дори бяха в нашия хотел.
- Защо не ги издадете на полицията?- попита Рейн на закуска за бара.
- Едва ли ще има смисъл. Такъв голям хотел не може да не си плаща на полицията да си държат очите и белезниците затворени за тях. - отговори ѝ Кайл.
Аз не се включвах много в разговора- стомаха още ме болеше, въпреки лекарството и притесненията ми напираха да излязат на повърхността на съзнанието ми. Разбрахме се да прекарваме времето заедно, когато с Кайл нямахме организирани дейности от агенцията. А точно след закуска имахме ходене по някакви скалисти гледки.
