Без милост за Еванджелин 🔞

ГЛАВА 7: Чудовище

Хей, любими, новата глава е тук! ❤️

Съжалявам, че ми отне толкова дълго време, но имам и други ангажименти. 

Надявам се главата да ви хареса. Ако е така - дайте по една звезда и пишете коментар!

Благодаря ви!

Влезте в общия ни профил с Мери Merry_and_Frintezza  и прочетете книгите ни за Братя Бренд.

******

Еванджелин

Върнах се в часовете и се правех, че всичко е наред. Както винаги. Показвах на всички прекрасната си усмивка, която само аз знаех, че е фалшива. Вътрешно исках да изкрещя. Да счупя нещо. Да полудея.

Вече беше време за обяд и отидох да оставя учебниците си в шкафчето. Клеър и Нора бяха с мен. Чувствах, че се задушавам от тях. Как можех да ги приемам за най-добри приятелки? Те бяха точно обратното на това, което исках да бъда. Защо, по дяволите, се влачех с тях?

Но знаех отговора. Ако не бях с тях и не се държах по този начин, нямаше да бъда кралицата на „Сейнт Джеймс". Една кралица е нищо без своите подходящи придворни, нали?

Без ролята, която играех, щях да бъда една странна откачалка, която единствено искаше да пее и танцува. Чудех се, толкова ли щях да сгреша, ако бях малко повече себе си?

Отворих шкафчето си, за да сложа учебниците вътре. На вратата имаше бележка. Написана с дързък мъжки почерк и черно мастило.

„Душата ти вече е моя.

Ще дойда да взема това, което ми дължиш, принцесо.

Някой ден.

Очаквай."

- Маккена... - прошепнах без глас.

Студени тръпки тръгнаха от врата ми и пролазиха по цялото ми тяло. Задъхах се. Откъснах бележката и я пъхнах между листите на един от учебниците ми. Сърцето ми забърза ритъм. Той щеше да ме накаже за наглостта ми. Вероятно щеше да ме измъчва и да ме убие... Защо бях такава глупачка? Защо, по дяволите? Той вече нямаше какво да губи. Заради моята грешка вече бе загубил всичко. А какво бе по-страшно от човек, който нямаше какво да губи?